Не е лесно да се вместиш в графика на Деси. Налага й се да става абсурдно рано, за да пристигне навреме за подготовката на “Преди обед”, а след края на предаването в 12:00 преминава директно към обсъждане на детайлите и гостите за следващия ден. Изглежда неподправено свежа и твърди, че режимът, разделен неравно между телевизията и семейството (има две момчета - близнаци) не й пречи. С усмивка нарича себе си войник и не може да повярва на късмета си, защото години след първия й ден като телевизионен водещ, тя продължава да обожава работата си. Ние също сме впечатлени, защото рядко виждаме хора, които толкова искрено да харесват онова, което правят и да говорят за него с подобна лекота и удоволствие.
В началото на тази година “Преди обед” стана на 5. Това си е постижение, знаейки колко предавания се спъват още на първата си година.
Мисля, че ни се получи, защото звучим позитивно. А това много липсва на хората днес. Също така е чудесно, че успяхме да се сработим със Сашо - защото сме много различни, но намерихме своята пресечна точка. Много дължим и на нашия екип. Това звучи клиширано, но всеки, който е в нашата сфера знае, че по друг начин е невъзможно да се получат нещата.
Колко неща се промениха в предаването за първите му 5 години?
В началото промените бяха доста, докато успеем да напипаме точния баланс. С времето започнахме да променяхме точно толкова, колкото трябва. Така, че да запазим своя образ, но и да правим предаването интересно, месец след месец.
Когато стартирахте, представяше ли си, че ще се задържите толкова дълго в ефир?
Не, изобщо дори. Всичко започна някак набързо, нямахме време за голяма подготовка. Със Сашо бяхме заставали един до друг два или три пъти преди онзи 6 февруари 2012, когато беше първият ни ефир на живо. Тогава бях скептик и не вярвах, че това предаване ще се радва на дълголетие.
Често ли подхождаш с такава нагласа към нещата?
Да, аз съм от хората, които обичайно са по-скептични и често - прекалено взискателни.
Как успя да преодолееш песимизма и да работиш сериозно над “Преди обед”?
Опасенията ми към онзи момент си бяха основателни, според мен. Но реално те ни най-малко не са ме обезсърчили, напротив, по-скоро ми подействаха мотивиращо. Никога не съм разбирала как можеш да си отдаден на 50%. Аз не мога така - винаги съм 100% в нещо.
В кой момент усетихте, че нещата наистина се получават?
В един момент започнахме да получаваме обратна връзка от зрителите. Независимо дали под формата на онлайн коментари, или директно от хора, които те срещат на улицата и ти казват, много сте готини, гледаме вас. Усещането, когато разбрахме, че започваме да печелим битката с основния ни конкурент, беше много сладко.
Колко често гостите в предаването се оказват по-скучни от очакваното? И колко често успяват да те изненадат приятно?
Има и от двете. Но е хубаво, че случаите, в които някой ме изненадва приятно, са повече. Гостуват ни хора, от които можеш много да научиш. Хора, които ме респектират. Наскоро се срещнахме със звездата на художествената ни гимнастика Мария Гигова. Тази година тя става на 70 - останах впечатлена от духа й, от това как е успявала да побеждава въпреки че е била притискана от много обстоятелства. Същото важи и за Боян Петров - защото той не оставя нищо да го спре, успя да се изправи на крака дори след онази нелепа катастрофа в Кресненското дефиле и продължава да преследва мечтата си. Историите на такива хора осмислят работата ми на журналист.
По-лесно или по-трудно става воденето след няколкостотин предавания?
Категорично става по-лесно. Ако рутината не те прави мързелив, тя много помага. А ние със Сашо нямаме проблем с мързела.
Въпросът е дали нямате проблем с липсата на свободно време, при цялата ви натовареност?
В това отношение на Сашо му е доста по-трудно. Защото освен ангажиментите по предаването, почти всяка вечер той играе и в театъра. При мен животът е разделен много ясно - между работата и времето вкъщи, при семейството ми. За да се справиш, когато нямаш излишно време, трябва да си войник. Аз съм, надявам се, доста добър войник.
Как успяваш да останеш все толкова добър войник месец след месец?
Калена съм от работата ми като репортер. Тогава дните ми бяха далеч по-тежки и непредвидими. На този фон виждам особено ясно предимствата и подредеността на сегашната ми работа, която ми дава възможност да отделям време за семейството си. Затова нямам никакви причини да се оплаквам. Много харесвам онова, което правя и съм готова да полагам нужните усилия, за да се получава все по-добре.
Всъщност рядко можеш да чуеш това - че човек обича работата си.
Действително. За съжаление има много хора, които не са щастливи от работата си. И то с основание.
Как ти се струва общото ниво на медиите тук?
Като цяло нивото през последните десетина година върви стремглаво надолу. Това, което се утвърждава като „стандарт“ на работа в момента, твърде често няма нищо общо със стандартите за качествена журналистика, на които мен са ме учили, когато съм влизала в тази професия. Намирам това за ужасно.
Липсва ли ти работата в печатни медии?
Имам огромен сантимент към печатните медии. Обожавам сутрин с кафето да разлиствам един наръч вестници - като едно време. Работата в Сега и Amica ми е дала много, тя е част от пътя, който съм извървяла. Но не е нещо, по което страдам. Нещата в живота ми вървят едно след друго и, слава Богу, се допълват.
И останалото
Събуждам се с алармата на телефона, чаша кафе, фреш от портокал. И после се почва голямото бързане.
Не мърдам от вкъщи без телефон и ключове. Изключенията са много неприятни.
Никога не закъснявам за ефир.
Идеалната вечер е тази, в която всички сме си вкъщи и никой няма работа или домашни за довършване. Или пък навън с приятелки, за да си изговорим всичко, което ни се е насъбрало. Може и сред дюните на някой пуст плаж, докато в морето блещука планктон.
Обикновено съм откровена. Дори прекалено на моменти.
Падам си по хора, които са честни и знаят какво искат. Мразя лицемерите и хората, които действат зад гърба ти.
Искам да остарея като човек, който умее да се наслаждава на живота.
Не си позволявам да отделям достатъчно време за себе си. Нещо, което искам да променя.
Заспивам с мисълта какво ми предстои утре.
КНИГИТЕ
Книгата на книгите е трудно да е само една единствена.
В момента чета Ние, врабчетата на Йордан Радичков заедно с децата. Част от списъка с задължителна литература след 1 клас.
ФИЛМИТЕ
Последно гледах Hacksaw Ridge на Мел Гибсън.
Най-големите режисьори са... коя съм аз да кажа!
Най-глупавият филм е Борат.
Смятам да гледам Narcos, по препоръка на Александър Кадиев.
МУЗИКАТА
Слушам музика основно в колата. Друго време нямам. Слушам си нещата, с които съм пораснала - U2, Depeche Mode, Lighthouse Family, Queen. Напоследък често си пускам Adele.
Искам да гледам на живо Adele.
Преди обед можеш да гледаш по bTV всеки делничен ден от 09:30
Текст Никола Шахпазов/ Фотография Венета Паунова
Коментари