Радивое Андрич: Винаги съм разчитал на своята доброта в работата си

Сръбският режисьор Радивое Андрич беше сред специалните гости на 28-ия София Филм Фест и получи специалната награда на фестивала. Доста добре познат и в България, най-вече със „Светкавици“ и с „Когато порасна, ще стана кенгуру“, на СФФ той представи и най-новите си филми – „Светкавици отново“ (2023) и „Как се научих да летя“ (2022). Беше голямо удоволствие да си поговорим с Андрич, а сигурни сме – ще бъде удоволствие и за вас да разберете какво има да каже не само за киното, но и за сръбските псувни, за снега до гърдите, газенето на полицаи, защо не върви любимият му футболен отбор, свинската глава, а и още:

(Със съдействието на преводачката Русанка Ляпова)

Има ли награда, която може да не е най-престижната, но заема по-специално място в сърцето ти?

Още: Димитър Маринов: Не е важно в какво са те видели, а с какво са те запомнили

Имам две такива. Едната е от филмовия фестивал в Мотовун, Хърватия, който вече не съществува или по-точно се е преместил от Мотовун в друга част на Хърватия. Но този фестивал беше звезден за нас, защото след края на войната беше мястото, на което се събирахме отново като творци от всички тези държави и нашата задача беше да възобновим прекъснатите връзки, отново да заработим заедно. И другата, която е от голямо значение лично за мен, е наградата ми от Нови Сад, защото – въпреки че все още не планирам да умра – ми е връчена за големи постижения в сръбската кинематография – а това звучи мастито!

През 2002-а година, пак като гост на София Филм Фест, беше дал интервю за вестник „Култура“ и там казваш, че в щастливите земи трябва да се правят по-сериозни филми, а в нещастните държави – по-жизнерадостни, за да се вдига настроението на народа. Все още ли мислиш така?

Я виж ти, колко съм бил умен като млад! Да, и сега така мисля: на хората, които живеят добре, в по-щастливи страни, трябва да им се напомня, че може да бъде и лошо, че може да са със сериозни проблеми – така че имат причина да са щастливи с това, което имат. А онези, които са в дупка, на дъното – да им се каже, да знаят, че има надежда, да се борят и че нещата един ден ще се оправят и ще бъдат щастливи.

В същото интервю тогава беше споменал, че при работата ти с Настася Кински си ѝ признал, че от 14-ата до 27-ата си година си бил влюбен в нея. Тогава в коя актриса си бил влюбен от 28-годишен нататък?

Още: Даниел Пеев – Дънди: Искам да провокирам хората да бъдат усмихнати, жизнени, живи

Вероятно в някоя, която е била наоколо. Не в някоя недостижима.

Ако от Холивуд поискат да направят римейк на филма ти „Светкавици“, а ти да подбереш каста – кои би искал да изиграят Маре, Поп, Ката, Лола и Гойко Сиса?

Аз не познавам толкова добри млади американски актьори. Все пак героите са сравнително млади и трябва да ги изиграят актьори от по-младо поколение. Би било супер, ако Гойко Сиса го изиграе Гари Олдман. Може би Джим Джармуш би изиграл добре Маре. Но и двамата трябва да са с 40 години по-млади.

Още: Боряна Братоева: С упоритост и труд... и безсъние – се постига всичко

В „Когато порасна, ще стана кенгуру“ има велик според мен момент: когато в края всички на покрива закрещяха имената на несподелената си любов: „Ирииис!“, „Бранкааа!“, „Любицааа!“... Ако трябва да посочиш един велик момент от свой филм за една хипотетична Зала на славата на великите моменти в киното, кой велик момент от всички свои филми ще избереш?

Не знам какво бих избрал, но моят най-любим момент от мой филм е когато децата отиват с лодката на плажа – от „Как се научих да летя“ (б.а. - по книгата „Лятото, когато се научих да летя“ на Ясминка Петрович). Тази сцена е за чистото щастие – когато ти си тийнейджър и си без надзор от родителите, и трябва да се погрижиш и за себе си, но и  за по-малките от теб, пред теб е свободата, ти си пълен с увереност, със желание да се докажеш. Това е за мен усещането за волност. А най-смешният момент, който си спомням – не мога да го посоча с голяма точност, защото не гледам своите филми, след като са готови, понеже ме нервират – е от филма „Светкавици“. Когато се возят в колата и виждат полицая пред себе си и единият казва „Сгази го!“, а другият – „Ти луд ли си?“, а първият: „Удари го поне! Закачи го малко по крака!“. И често и аз в подобни ситуации казвам на жена си „Удари го поне!“. Това е момент, който обичам.

Значи жена ти шофира?

Да, аз не умея да карам кола.

Още: Лилия Абаджиева: Човекът е най-голямата загадка, а актьорът – едно от най-големите чудеса

Ако се прави нещо като Ноев ковчег на киното и в него трябва да се сложат само 5 филма от всичко някога правено в киното – и ти трябва да кажеш кои да се спасят, а останалото да изчезне завинаги – кои са тези 5 филма, които ще избереш?

„Под вулкана“ на Джон Хюстън. „Синьо кадифе“ на Дейвид Линч. „Пет ъгъла“ на Тони Бил. „Брегът на реката“ на Тим Хънтър. И „До последен дъх“ на Жан-Люк Годар.

Източник: Радина Михайлова

Още: Къци Вапцаров: Вдъхновението е едно от най-великите усещания

На коя своя черта се доверяваш най-много по време на работа?

На добротата. Аз съм противник на това режисьорът или асистент режисьорът (б.а. - Андрич много често работи и като асистент режисьор) да всява страх. Има само два начина режисьорът да управлява екипа си: или като се страхуват от теб, или като те обичат. Разбира се, много по-лесно и удобно е да управляваш със страх. Но аз винаги съм разчитал на това да те обичат. Много по-трудно е, но после много по-хубаво се работи, като те те обичат и ти ги обичаш. Ако ти се отнасяш с добро, тогава и те ти отвръщат с добро. Случвало ми се е при някои филми хора, които не са на важни позиции, например осветител, които иначе не смеят да гъкнат при другия тип режисьори, да ми предложи: „Чакай! Дай така да го направим – нека той ей така да го удари...“ и аз виждам, че това е много добра идея и така го правим. Иначе това би било невъзможно – ако се страхуват от теб, ако ти се държиш като Сталин с тях. Така че аз на това разчитам – на своята доброта и на обичта.

Още: Евелин Костова: Човек се чувства най-красив, когато всичко му е наред

Добре де, обаче има толкова хубави, сочни сръбски псувни – то е грехота да не ги използваш по време на работа?

Как така да не ги използвам?! Използвам ги! Единственият начин, по който можеш да обясниш на сръбски език на сръбски актьори как трябва да играят, е само чрез псуване. Като кажа на някого „Отиваш и му е*еш майката!“, той много добре разбира как да тръгне и какво да направи и това не може да се обясни по друг начин. Така че използвам ги постоянно, но не за да ругая актьорите. Обаче се случи да снимам детски филм, в който в главната роля играе дете и наоколо е пълно с деца. И тогава изпаднах в паника – как ще давам указания! Обаждам се на актрисата (която играе бабата във филма, другата главна роля) – понеже тя играе много в театъра. Защото си казвам – нали театърът е храмът на културата, та може би в театъра използват някакъв начин за указания, в който няма псуване. И я питам: „Олга, как в театъра се подават инструкциите?“. А тя: „Е, как – с псуване, разбира се!“. Така че си измислихме един шифрован език за помежду ни и така работихме с децата. Но когато започна да залязва слънцето, а имахме да снимаме още два кадъра – и тогава вече и пред децата псувахме, те прекрасно ни разбираха и свършихме добре и бързо работата. Какво друго можехме да направим!

Коя част в работата ти е най-уморителната?

Всички части имат своята прелест, както и лесни и трудни страни. Може би най-труден ми се струва първият етап, когато още доизмисляш сценария – когато от една още смътна идея трябва да го довършиш, да го направиш като едно цяло. Вече като потръгне и като видиш очертанията, става по-лесно. Разбира се, самото снимане на филма е много тежка и уморителна работа, защото обикновено ти имаш нещо в главата си, а то излиза и се случва тотално различно, обаче на този етап от работата нещата вече вървят. Но когато си направил първия си филм, ти става ясно, че е напълно нормално да измислиш един филм, да заснемеш друг филм и да монтираш трети филм. Ако при монтажа ти се опиташ да монтираш онова, което си имал като замисъл, а не онова, което си снимал, ще се получи лош филм. На практика ти трябва да следваш заснетия материал и да си кажеш – абе, това беше гениална сцена като идея, но не се получи, трябва да го махнем. И от това, което си заснел, да използваш кадрите, които правят хубав филм. Знам коя част ми е най-любимата – когато се монтира музиката към филма. Не само защото всъщност тогава си на края на правенето на филма. Но и точно тогава ти виждаш филма в неговата цялост, а допреди това си работил на парче. Това е любимият ми етап.

Още: Група „КАКЕ?“: Чарът на начинанието ни е, че не очакваме да бъдем взети насериозно

Коя работа би била за теб истинско наказание, ако я работиш?

В офис. Каквото и да е в офис. По-скоро бих копал канали, отколкото да работя в офис.

Ако можеше да си муха на стената на някой режисьор и да наблюдаваш незабелязано процеса на неговата работа, на „стената“ на кой режисьор би кацнал?

На Джон Хюстън. Много пъти, докато гледам негови филми, съм се опитам да анализирам как той създава филмите си, кога използва крупни планове, кога – общи планове, как използва музиката и така нататък. И аз всеки път опитвам да го схвана това, гледам по този начин първите две минути, но после забравям – свършва филмът, ее, аз пак не съм анализирал, а просто съм се увлякъл да гледам. Така че с удоволствие бих гледал отстрани как режисира, но за съжаление, той вече не е между живите. Иначе – вероятно Скорсезе. Според мен при най-добрите режисьори и в най-добрите филми не можеш да отделиш нещата, не казваш например „Музиката е отлична!“ или „Страхотни кадри в близък план!“ - просто защото всичко е органично и естествено. Това са най-добрите филми. Ако забелязваш, че музиката е отлична в един филм, ако забелязваш отделни детайли – това не е добър филм. При Джон Хюстън няма как да кажеш нещо като – ехаа, каква сценография!

Още: Део: Когато чуя „Русия“, искам да си мисля за Сергей Бодров – младши, а не за диктатура

Източник: Радина Михайлова

Последно кой филм гледа за удоволствие, не като режисьор?

Сега ще се шокираш - „Иди и виж“ на Елем Климов. Това е страшно тежък филм. Гледах го на Белградския фестивал преди повече от 30 и не знам колко години и тогава толкова ме шокира, че над 30 години не смеех да го гледам пак. А го помня като страшно добър филм и най-добрият военен филм! И винаги твърдя, че това е най-добрият военен филм. Но не се бях осмелил да го гледах отново – над 30 години. Преди една година събрах кураж да го гледам пак. И се потресох! И разбрах защо не го бях гледал толкова много години...

Ако отидеш на гости и домакинът много иска да ти се хареса, какво да ти сложи на масата за ядене и пиене?

Аз съм много голям гастроном от ранно детство. Моят баща много се гордееше с мен, защото още като бях на 5, ме водеше с него по заведенията и аз си поръчвах „свинско печено (б.а. - на сръбски е „прасече“ и малкият Радивое не можел да казва „р“ и го произнасял „пласече“) и мляко от клава“ (б.а. - по същата причина – не можел да произнесе „крава“) - бях малък и все още пиех мляко, но вече исках да ям свинско! Стигна се дотам, че веднъж келнерът каза, че е свършило свинското печено и е останало само свинска глава и аз – тогава на 6 – му казах „Е, добре, дайте тогава главата!“. Така че каквото и да ми сложат на масата, аз ще го оценя. Всевъзможна кухня харесвам: и сръбска, и българска, и гръцка, и македонска, и италианска, и хърватска, всякаква!

Със сигурност имаш отношение към футбола. За кой футболен отбор си?

Що за въпрос! Разбира се, че за единствения, най-големия клуб – „Партизан“!

Доволен ли си как върви?

В баскетбола не е зле. Наскоро игра добре, но загуби от „Реал“ Мадрид, но това е „Реал“ Мадрид – и все пак има шанс да продължи.

Не казваш за футбола – там има какво да се желае последните 6-7 години.

Сега в Сърбия е на власт Александър Вучич, който е от „Цървена звезда“. Въпреки че политиците не трябва да се занимават с футбол, той е политик, който се занимава с всичко – което е напълно идиотско, но е така. Така че вероятно, когато Вучич падне от власт, „Партизан“ ще тръгне нагоре.

Ако си продадеш душата, какво ще искаш в замяна?

Аз много обичам да карам ски, а последните години е все по-малко снегът в планините. Така че бих си поискал през зимите да има много сняг, до гърдите.

Интервю на Милен Антиохов