Венце е автор на поредици оригинални картички, всяка от които е рисувана с обич и грижа на ръка. С око за детайлите, той самият казва, че понякога е приятно изненадан от нещата, които рисува.
„Българите обичат бистри тонове,” сподели той, а на нас ни направи впечатление, че същите бистри тонове са се впили в усмивката му, когато той прие със спокоен, дружелюбен ентусиазъм да направим интервюто за новата ни рубрика "Предай нататък". Именно заради това, една от първите ни истории ще бъде тази на Венце - дядото с картичките, когото всички знаем.
Как се въвлече в рисуване на картички?
Все едно от нулата - от 2008, след като изтече договорът ми към Софийска Градска Галерия започнах артистична дейност „свободна работа“. В началото рисувах женски пастелни портрети в едно кафене на “Ангел Кънчев”, а след това се преместих в един от централните софийски хостели. Рисувах всеки ден като ми отнемаше по 15-20 минути на портрет. На 1 март 2016 година взех решение да започна друг вид арт дейност - правене на авторски проекти за интересни картички, които хората да взимат за подаръци или лично удоволствие. Първта ми картичка бе: “Пижо и Пенда се гледат закачливо, но не и любовно, пращящи от здраве и болест”. Постепенно тази артистична дейност ме увлече като виждах радостните отзиви на хората. Получавах много заръки за натюрморти и пейзажи, но за момента решавах да творя само в една посока. От изминалата година и половина, откакто рисувам на Солунска 1, всяка конкретна поръчка и живият контакт ме стимулират към голямото разнообразие на картичките - понякога със закачка, понякога с лирично послание.
Защо си предпочитал да рисуваш женски портрети?
Осъзнавах, че имам усет за пресъсдаване на женското лице. Усетът ми бе едновременно сензитивен и аналитичен, като възпроизвеждах и душевно-емоционалното им състояние, и еротичното излъчване. Очите нарочно не развивах докрай, а акцентът беше върху устните и ноздрите. Разбирах, че имам природната дарба лицето да ми говори същностни неща за човека.
Как избра да твориш тук?
Всичко около Такевата Градина ме влече. Това е едно от най-спокойните места в София, за разлика от “село Витошка”, като изключим паразитиращите коли, плъзгащи се по прекрасната Солункса. В тая част на столицата винаги усещам истинския дух на “Стара София” от 20-те и 30-те години. Ако зависеше от мен щях да върна файтоните и да клонирам колелата до безкрай.
Обичаш ли София?
За мен е елементарно да кажа, че обичам София. Аз съм съдбовно обвързан с нея.
Тогава, щом ще я караме лаконично, разкажи някой съкровен спомен от София.
Ето ти един хубав, стар и нелаконичен спомен от Централна Баня през 60-те - моите ученически години. Имахме традиция да ходим цялото семейство (родителите ми, аз и сестра ми). Аз предвкусвах хубавия момент, когато щях да се хвърля в басейна и се стремях да бъда послушен, за да ме възнаградят с плуване, а не с киснене около старците. Прилежно се изкъпвах под душа, наблюдаван от грижовния ми баща. За мое облекчение той никога не ме оставяше в лапите на мощните теляци, ходещи като митологични скулптори, засукани с бели чаршафи през кръста. Доволен от мен, татко ми ме въвеждаше в другата зала с минералния басейн. Аз си потапях единия крак, за да усетя дали водата не е много гореща, скачах вътре и започвах да сърфирам между старците. За съжаление идваше и моментът да си тръгваме. Моето становище е, че трябваше Централна баня да бъде оставена по предназначение - къпането в минерална вода не е привилегия и на римската империя, а би могло отново да бъде богатство за софиянци.
Е, макар и кратко, интервюто ми с Венце беше повече от надникване в отношението и любовта му към изкуството и София. А най-красивата му картичка беше тази, която той лично надписа за мен. Благодаря ти, Венце.
Текст Симеон Николов-Монката
Коментари