Капачката излита свистейки. Захапал е цигара червено Боро и погледът му фиксира моя като оптиката на Барет М82. "Ти не пишеш рими, бате, ти произвеждаш боеприпаси" - това са някои от собствените му думи. Думи, произнесени с горчива ирония. Думи с ясно послание и точен адресат, но и думи, които важат с пълна сила за собственото му творчество. Но, докато тепърва се изправяме след първия му Удар, олюлявайки се в безпомощна борба с гравитацията, Жлъч е готов да нанесе още един. Ключовият. Решаващият.
След представянето на Анекдот, сега ще те запознаем и с Жлъч. Жлъч се появява изневиделица. Жлъч винаги се появява изневиделица. Понякога е общежитието в Студентски град, разтърсвано от любителски записи на някой от многобройните му фрийстайли в просторите на българския радио ефир, в други обстоятелства - човекът на отсрещния тротоар, размахващ бутилка бира с бойния призив: "Вдигни, вдигни си ръцете, за да спрат да тежат!" И понякога, само понякога, е тънкото гласче в главата ти, което ти повтаря, че нещо съвсем не е наред. Нещо е правило любов с майка си.
Жлъч
Едно е сигурно - Жлъч винаги е там. Може да звучи силно преувеличено, но присъствието на г-н Стоянов на сцената, поне през последните пет-шест години, е абсолютна константа. Растящата му популярност успешно прескочи границите на хип-хопа и името му все по-често се появява в среди, в които повечето от неговите колеги биха изглеждали нелепо. Това обаче съвсем не означава, че той е забравил откъде идва или още повече - каква е конкуренцията. Оказва се, че дори от сегашната си позиция, Жлъч не е застрахован срещу зложелатели. Както пеят и Atmosphere: "It's lonely at the top and it's also hostile". "Не, луд ли си, то т‘ва е най-важното всъщност! За съжаление в тази музика има супер много излишно приятелство - такова едно, престорено. Некви хора не се кефят един на друг, обаче си стискат ръцете, ‘щото така или иначе сцената е два квадратни метра. Аз се кефя естествено на приятелската конкуренция между онези, които смятам за адекватни - както примерно смятам Анекдот за адекватни, както смятам Сектата за адекватен, както смятам Атила, Лого5, Явката - пичове, с които съм колаборирал и с които обменям опит постоянно. Честно казано конкуренцията ми е там - с тях."
Лицето му отново почервенява и жилите на врата му се надуват, пулсирайки с всяка дума, която Жлъч изстрелва през зъби: "Вече супер много ме дразнят нек'ви смешки, дето си личи, че нямат никаква конкуренция помежду си - те не се надъхват взаимно и резултатите са посредствени. Откакто в България съществува такава музика, те правят едно и също. Да, колаборират си, но не с цел да да се предизвикат един-друг, да се вдъхновят и да вдигнат нещата до по-високо ниво, а евентуално да нацелят някаква формула, чрез която да натрупат дивиденти. Т‘ва е супер слабо, братле, супер слабо! Особено когато си запознат с нещата на "култовия Запад", откъдето в крайна сметка идва тази музика - там няма такива филми. Там не можеш да редиш неща, които вече са правени хиляда години, и да очакваш да бъдеш считан за някого. Просто трябва да си оригинален, за да изпъкнеш. Не можеш да седиш на едно и също място, просто защото конкуренцията те оставя назад. Тука за съжаление го няма тоя лакмус, пак повтарям, защото сцената е два квадрата. Ние сме в една баня. Това е хип-хоп сцената в България - една баня, ние сме потни и нек'ви хора вътре се опитват да раздуят нещата, все едно тая баня е трапезария. А тя не е. Реално почти никой не се храни от това. И с'а примерно някой ще каже: "Еми, братле, ама той Килата изкарва пари от рап." Да, братле, като не рапира. Той прави денс, той прави поп. Единствените хора в България, които са изкарали пари от рап, са Ъпсурт."
Доуен
Но дори Жлъч е готов да отбележи напредъка, за който стана дума по-рано. "Появяват се все повече и повече типове, които знаят как да пишат римички и поне да изпъкнат с една идея сред останалите, а това е оптимистично. Онези, които слушат Нокаут, Фарс, старите неща - те са едни и същи и там няма много нови попълнения. А това е най-важното - да има свежа кръв. Реално хората, които са слушали повече от 20 рап албума в България, са една шепа. Фенове, минали от Ice Cube, през Aesop Rock до, еба ли го - Juicy J. За съжаление, сега, когато тази музика доби нова популярност, мнозина си избират на хляба мекото и правят нек'ви мимикрии. Демек имитират това, каквото са видели по телевизията. Същото беше и, когато Шамара играеше с "R&B Records" - те изглеждаха, все едно искат да са Puff Daddy, но им личеше от 200 км., че са някой-си-там. Но не и себе си. В тази музика или носиш собствен стил и правиш свои неща, или просто приличаш на някой друг и си личи супер много. И сега некви хора ще ти кажат браво така или иначе, защото има глад, но това е мимолетно и няма стойност."
В сцена, превзета - поне на пръв поглед - от твърде много хора, при твърде малко свободни места, правилата на играта са ясни: направи-си-сам (или DIY). Съществува това фундаментално ниво, намиращо се точно по средата между ъндърграунд и мейнстрийм, което повечето от нас познават като инди. Тъкмо оттам идват Анекдот, Доуен (на втората снимка горе) и Жлъч. "Ако питаш мен и питаш "анекдотите", те веднага ще ти кажат, че е най-добре да си независим. Естествено", отсича Жлъч. "Това за съжаление също е болезнено клише, защото ние действително сме с 20 години назад - всичко тук се случва със забавяне. Докато в Америка започват да стават супер известни и да правят зверски хитове независими артисти - независими отгоре до долу. Някои от тях евентуално сключват сделка за дистрибуция с по-голям лейбъл, за да могат да достигнат до повече хора, но реално никой не контролира това, което правят - креативния им процес. Разбира се, че е по-хубаво да си независим, но е доста мъчително да си независим и това да не ти изкарва хляба, какъвто е случаят в България. И, да, независимите са много по-яки, просто защото имат контрол над това, което правят. Когато влезеш в един голям лейбъл - дори в България - някой друг ти пише текста, някой друг решава за какво ще пееш. Изведнъж се оказва, че рекламираш бисквити или минерална вода, или превръзки, или МОЛ. С теб се случват всевъзможни супер странни неща, от които си проличава, че имаш някакви спонсори и това е тъпо."
И тъкмо тук темата започва да се измества в посока финикийски знаци, а това видимо разпалва Анекдот или поне едната им половина - тази, намираща се от другата страна на пулта. Случва се минути, преди патрулката да изскочи изневиделица, превръщайки мястото в шибан мравуняк, откъдето всеки бяга в произволна посока, но с една единствена цел - да спаси марихуаната. "Ако трябва да кажа колко пари съм дал, най-вероятно ще ме помислят за луд", признава Гру (на третата снимка горе). "Не парите са проблемът. Хората, които са способни да издържат във времето - те печелят. Никой друг. Това е. Просто трябва да стигнеш до края. Не да си кажеш: "давам 500 лева и трябва да ги избия." Даваш 5000, човече - защото дотам се стига, повярвай ми - и продължаваш. Аз съм на мнение, че не можеш да правиш всичко сам. Опитвам се да работя с много по-големи професионалисти, отколкото сме ние в момента. Плащаме толкова пари за видеа, колкото са ни месечните заплати. А те не са малко. Не работим за 300 лв., за да дадем 300 лв. за видеоклип. Опитваме се да влагаме по три-четири хиляди и то на местата, където трябва да се дадат. Защото така хората ще научат, че ние уважаваме това, което правим. И тъкмо ние трябва да им показваме какво трябва да уважават те самите. Защото, ако аз мина с раздърпан суитчър и кажа: "Мене ме боли к*ра за рапа, мога да те напсувам, брат!", след мен още десет човека ще кажат: "И нас ни боли к*ра за рапа, и ние можем да псуваме".
Жлъчна поезия част I - Анекдот
Текст Александър Радичев/ Фотография от Facebook профилите на артистите
Коментари