Не мърдам от вкъщи без телефон, дамска чанта и връхна дреха.
Идеалната вечер е в планината: навън вали сняг, а аз съм на топло в хижата - с вино и с подходящия човек.
Обикновено съм в черно и бяло. Е, и в скайп също (усмихва се).
Избирам си дрехите интуитивно и винаги сама. Трябва само да ми кажат какъв цвят са. От майка ми и сестрите ми знам кое с кое си отива.
Правя се на луда, когато не си струва да се впрягам за глупости.
Скачам на бой, когато ме провокират.
И бих се сбила с всеки.
Страшно се изложих, когато обърнах чаша вино в едно заведение.
Не си позволявам да изглеждам слаба.
Не казвам на никого, че понякога ме е страх.
Вярвам на Ева. В началото ми беше странно, но кучето заслужава доверие. Ако го научиш, търси пешеходна пътека, спирка, банкомат; познава маршрутите и те пази от препятствия. Ако я зарежа вкъщи, спи върху обувките ми. Не навсякъде я пускат - в „Александър Невски" например ми казаха буквално: „Остави си животното вън!".
Умирам от срам, когато кажа нещо неуместно. Когато някой ме коментира или говори на човека до мен, все едно не съм там. Когато ме преведат на кръстовище, без да ме попитат.
Като в свой води съм във Флоренция и в Брюксел - заради хората и маркировките. И Краков е уникален, мирише на история; живях там година.
София е напрегнат град, но го обичам; чувствам се активна и знам, че няма да се изгубя.
Тук ми липсват съвсем елементарни неща, които правят живота на слепия човек по-лесен. Всички тротоари в Брюксел и Антверпен например имат релефни точки в началото на пешеходните пътеки. Толкова е просто и, най-вероятно, евтино.
Харесвам скандинавските държави, защото хората с увреждания там работят, имат доходи, живеят самостоятелно и сами взимат решения. Там те приемат нормално, а тук какво - и 100 езика да науча, няма смисъл.
Най-често чувам: „Мамо, мамо, виж, куче водач, искам да ми купиш" (смее се).
Майка ми често ми казва: „Можеш и заслужаваш повече".
Често си казвам, че мога и повече. Sofia Live благодари на фондация „Очи на четири лапи", чрез която се срещнахме с Галя Фотография Васил Танев
Събуждам се с усмивка.
Не мърдам от вкъщи без телефон, дамска чанта и връхна дреха.
Идеалната вечер е в планината: навън вали сняг, а аз съм на топло в
хижата - с вино и с подходящия човек.
Обикновено съм в черно и бяло. Е, и в скайп също (усмихва се).
Избирам си дрехите интуитивно и винаги сама. Трябва само да ми кажат какъв цвят са. От майка ми и сестрите
ми знам кое с кое си отива.
Правя се на луда,
когато не си струва да се впрягам за глупости.
Влизам в огъня за родителите ми и сестрите ми, защото са ме оформили като човек и като нагласа; за
приятеля и приятелите ми, защото са ме приели такава, каквато съм.
Скачам на бой, когато ме провокират.
И бих се сбила с всеки.
Страшно се изложих, когато обърнах
чаша вино в едно заведение.
Не си позволявам да изглеждам слаба.
Не казвам на никого,
че понякога ме е страх.
Вярвам на Ева. В началото ми беше странно, но кучето заслужава доверие. Ако го научиш, търси
пешеходна пътека, спирка, банкомат; познава маршрутите и те пази от препятствия.
Ако я зарежа вкъщи, спи върху обувките ми. Не навсякъде я пускат - в „Александър
Невски" например ми казаха буквално: „Остави си животното вън!".
Умирам от срам,
когато кажа нещо неуместно. Когато някой ме коментира или говори на човека
до мен, все едно не съм там. Когато ме преведат на кръстовище, без да ме попитат.
Като в свой води съм във Флоренция и
в Брюксел - заради хората и маркировките. И Краков е уникален, мирише на
история; живях там година.
София е напрегнат
град, но го обичам; чувствам се активна и знам, че няма да се изгубя.
Тук ми липсват съвсем елементарни неща, които правят живота на слепия човек
по-лесен. Всички тротоари в Брюксел и Антверпен например имат релефни точки в
началото на пешеходните пътеки. Толкова е просто и, най-вероятно, евтино.
Харесвам скандинавските
държави, защото хората с увреждания там работят, имат доходи, живеят
самостоятелно и сами взимат решения. Там те приемат нормално, а тук какво - и 100
езика да науча, няма смисъл.
Последното ми интервю
за работа беше миналата седмица. Казвам още по телефона, че съм „кьорава" и
им обяснявам, че софтуера, с който работя, си го нося аз, че не пречи на компютъра
и т.н. Казват ми, че ще питат шефовете и са до там. Защо поне не ми дадат шанс,
да видят как се справям и ако не ставам - да ме отрежат. Но ти в главите им
просто си „кьорав" и това е положението.
Най-често чувам: „Мамо, мамо, виж, куче водач, искам да ми купиш" (смее се).
Майка ми често ми
казва: „Можеш и заслужаваш повече".
Често си казвам, че
мога и повече.
Sofia Live благодари на фондация „Очи на четири лапи", чрез която се срещнахме с Галя
Фотография Васил Танев