Боряна Братоева: С упоритост и труд... и безсъние – се постига всичко

12 години разлика, откакто я видяхме за първи път на екран в сериала „Седем часа разлика“. А скоро ще я гледаме пак в „Съни бийч“, в новия му, трети сезон. Една от най-талантливите млади български актриси, Боряна, освен красива и запомняща се, е с чувство за хумор, откровен и много приятен събеседник. И ако искате да научите за нейните битки с варненския диалект, но и за любовта ѝ към него; кога коя от героините в „Приятели“ е; може ли да галопира, кое най-много я настървява и защо е най-странният хипар – заповядайте:

С кой герой от „Съни бийч“ би излязла с най-голямо удоволствие на кафенце и приказки?

С двете сестри, със сигурност – Ивон и Дарина (б.а. - в ролите са Евелин Костова и Лидия Инджова)! Смятам, че са много искрени, много прями. Аз съм по същия начин и с тях много бих се забавлявала. И заради това ми е много тъжно, че имаме много малко сцени заедно. Обичаме да се припознаваме в персонажите. Аз може би откривам най-малко допирни точки с моя персонаж. Именно заради това с техните бих се чувствала много добре, много комфортно, да изляза да изпия едно кафе.

От известно време си ангажирана и с кастване на актьори. Ако трябваше ти да избереш която и да е българска актриса от последните 40 години за ролята на – иначе твоята героиня – Виктория в „Съни бийч“, на коя би се спряла?

Аз това с кастингите все още много не го разкривам, че го правя. Сравнително отскоро се занимавам, искам да натрупам опит там, защото ми е изключително интересно. Смятам, че Виктория е много комплексен персонаж, който не винаги е доразбран. Аз имам афинитет към една българска актриса, не само по лична, но и по професионална линия. И че тя много добре би направила от това момиче една силна жена. Това е Ваня Цветкова – бих искала да е тя. Тя би направила този персонаж много ярко да грее.

Фотокредит: Миряна Сливенска

Още: Весела Бабинова за „Пистолет в торнадо“: Публиката е моят партньор

 

Качваш се в такси. Шофьорът започва да коментира държавата и каквото още си го вълнува. И в един момент измърморва: „Тоя сериал „Съни бийч“ изобщо не става!“. Каква е твоята реакция?

Никакъв проблем нямам с това! Всеки човек има право на вкус. Щом не харесва „Съни бийч“, надявам се да харесва нещо друго. Не се обиждам. Не знам докъде ще ми е дестинацията, за да мога да разбера – но бих попитала защо. Ако е много истинско и важно това, заради което не го харесва, защо пък да не го спомена някъде.

Tи си от Варна и си имала силен диалект преди НАТФИЗ. Кое от този диалект ти беше най-трудно да пребориш?

Меките срички, със сигурност. Има едни много характерни меки срички, които са „ти“, „ди“ - „те“, „де“; „ми“, „ни“ - „ме“, „не“. И всъщност още в сериала „Седем часа разлика“ тях си ги подчертавах във всяка една сцена. Отделно взимах и допълнителни уроци по сценична реч с моя преподавател Диана Борисова и някак си до такава степен всичко ми беше подчертано – именно тези, меките, срички – че накрая започнах да говоря прекалено твърдо, все едно леко съм от Враца. Най-трудно ми беше именно овладяването, да можеш да говориш, без да мислиш сега в тази дума каква сричка има. С упоритост и труд... и безсъние – се постига всичко!

В сънищата си на варненски диалект ли говориш?

Със сигурност с варненски. Аз все още доста често и в живота си говоря с него. Ако прекарам няколко дена във Варна и се върна тук, хората около мен ми казват „Да, да, хайде да превключим малко на софийски!“. Само да кажа, че във Варна с най-голямо удоволствие си връщам диалекта! За мен варненският диалект, а и въобще диалектите са толкова благозвучни, толкова мелодични, толкова интересни. Да професията е такава, че трябва да се научим да говорим правилно. Но пък ето – има сериал като „Съни бийч“, който показва колорита на диалекта и това, колко симпатичен може да стане някой персонаж, когато говори на диалект. Ако е правилно използван, според мен диалектът е само плюс. И затова с най-голямо удоволствие бих играла нещо с диалект.

Фотокредит: Миряна Сливенска

Все още не си?

В един дипломен спектакъл, на Маргарита Младенова, играех Боряна на Йовков и там всъщност играехме на диалект. Смешката беше, че 4 години се борех да си махна диалекта и в края на 4-и курс изкарахме дипломното представление с добруджански диалект в пълна сила, който е доста близък до варненския. И си казах „Ами, сега? Ако си го върна?“, но, слава богу, успях да го изконтролирам, така че да го използвам само на сцена.

Кога най-силно са ти треперели коленете преди излизане на сцена?

Всеки път. Всеки път! С годините разбрах, че това е нещо много хубаво. Моята степен на треперене малко граничи с лудостта, може би с една идея трябва да го намаля това притеснение. Но ако притеснението, и най-вече вълнението, се изгуби преди представление, не знам дали има смисъл да се занимаваш с тази професия: ако това, което след малко излизаш да кажеш – и като послание, и като игра – не те вълнува. Аз много вярвам в това. И се вълнувам във всеки един момент на сцената.

Пиесата „Място, наречено другаде“, по текст на Яна Борисова, където сте заедно с Петър Антонов, е вдъхновена от ваши реални истории по време на пандемията. Ако ти самата си зрител, в какъв момент на действието би си казала – „Ее, да, вдъхновено е от реални събития, но това тук беше прекалено нереално!“?

Мисля, че няма такъв момент. И това много си личи и по много хора, които ни пишат – понеже много държим  на обратната връзка след представлението – и всъщност се оказва, че те се припознават в тази история или в отделни нейни елементи. И това е изключително хубаво. Яна някак си е успяла с един текст да докосне и да достигне до адски много хора, на различна възраст, които са имали подобни случки в живота си. Много е истинска историята и в нея не става дума за самата пандемия, а просто тогава се случи нашето запознанство, когато двама човека бяха затворени в един блок.

Ти си върл фен на сериала „Приятели“. В една паралелна реалност коя героиня от него би изиграла с най-голямо удоволствие?

Много искала да изиграя Фийби, но винаги ме избират за нещо тип Рейчъл. Не че не я харесвам, но би ми се искало да имам повече роли тип Фийби. Защото смятам, че в живота съм малко пò като нея.

Коя е холивудската Боряна Братоева? Коя е онази световно известна актриса, която чувстваш най-близко до себе си по някакъв начин?

Със сигурност много бих искала след време да изградя осанка тип Кейт Бланшет. Обаче с моята свръх емоционалност, която доста пробива, дори когато ми взимат интервю, много трудно ще се случи. Много бих искала просто само да стоиш и да излъчваш такова едно достойнство. Просто за мен тя е изключителна! Но много път има дотогава да се извърви.

Кое е по-нежеланото за теб „актьорско“ проклятие – „Все гадни по характер персонажи да играеш!“ или „Все да те погрозняват, за да играеш винаги гадни на външен вид герои!“?

Ама аз искам и двете! Да, със сигурност! Аз винаги съм повече фен на отрицателните герои във филмите, защото смятам, че те са много по-богати. Доста често във филмите положителният персонаж е само положителен и чак в някакъв момент ти нагарча. Смятам, че в по-отрицателните започваш да си търсиш причина защо прави това, защо е такъв и донякъде търсиш и да го оправдаеш. И трябва да изиграеш може би някак си тази причинно-следствена връзка на неговите действия. Тези пък с грима са толкова интересни! Защото може би ти напълно трябва да си измениш поведението. Но ще подходя хитро – отрицателните герои понякога имат и някакви външни видоизменения, затова ще ги избера тях, защото има шанс там да ме направят.

Кога последно си каза „Ай, ще му се не види и актьорството! Трябваше да си продължа с правото!“?

Не се е случвало все още и много се надявам никога да не се случи, защото вече ще е много късно. В тези две години, в които учих право, дадох всичко от себе си и не бях никак зле, стажувах в една нотариална кантора, харесваше ми. Но не колкото след това, като разбрах кое истински ми харесва.

Учила си 2 години право, завършила си математическа гимназия, учила си и рисуване. Кое е онова, на което много си искала да се научиш, но така и не си?

Винаги много съм искала да мога да свиря на някакъв музикален инструмент. Но така и не се случило до ден-днешен. Смятам, че това ми е много слабо място. Това би ме възпитало на един друг вид себеусещане.

Лъгала ли си на кастинг, че владееш някакво умение – с мотива те да те изберат, пък ти после ще го научиш преди снимките?

Имам подобна случка. Бях стигнала до последен кръг на един кастинг в Ню Бояна за някакъв филм, който щеше да се снима преди сигурно около 10 години. Имахме и среща с режисьора, един американец. Бяхме аз и още 1-2 момичета останали. И той: „Последен въпрос и ще трябва да решаваме. Много те харесваме, но понеже има една сцена, в която твоят персонаж галопира – ти можеш да яздиш, нали?“. И аз бях „хм“, явно се е прокраднал в очите ми някакъв страх, като чух „галопира“, а не просто „седи на кон“. Викам – „След колко време трябва да галопирам?“. Той: „Започваме до 2-3 седмици, а галопирането е още в началото“. Аз казах най-тъпото: „Аз може да се пробвам, не е проблем никакъв!“. От което на човека му стана ясно, че това момиченце дори не може да се качи на коня. Нямаше как да стане да ме вземат. През лятната ваканция се прибрах във Варна и трябваше да започна шофьорски курсове. И си казах „Не, няма да е това, ще се науча да яздя!“ и за един месец вече можех да галопирам. Толкова се бях заинатила заради това, че не ме бяха взели за този филм.

Само в тази ситуация ли си проявила такъв инат? Или например приятелят ти – Николаос Цитиридис, те предизвика по някаква тема, ще се амбицираш да му докажеш, че можеш?

Не. Това се случва само по повод някакъв гейминг – понеже аз съм геймър и той също е – било то на компютър, плейстейшън или нещо друго. Иначе в живота – не. Там той има съвсем друга „тактика“, която е много сполучлива и това е безрезервна подкрепа, което е много добре за мен. Като става въпрос за игри, дори за настолни, ако направим препратка към „Приятели“, аз съм по-скоро Моника. Много съм злобна и лоша! Това е наистина само при настолните игри. Имаме кръг от приятели, с които доста играем и те са видели моето друго аз, което е свързано с тези игри. Ставам много настървена и – победа на всяка цена. Но – пак казвам – това е само тогава.

На коя игра смазваш от бой Николаос всеки път, без изключение?

Mortal Combat! И съм много добра! Просто съм закърмена с нея от малка. Но не го смазвам само на тази. Там вече се проявява този мой хъс. Не му е леко.

С Николаос Цитиридис

 

Последната постановка, която гледа?

Онзи ден гледах в НАТФИЗ дипломното представление на един от класовете – на Ивайло Христов. От техни истории, инспирирани от „Вечери в селцето край Диканка“ на Гогол. Хареса ми, смятам, че бяха много истински младите. Напоследък гледам доста неща там, защото ми е интересно как се развиват.

А кой филм или сериал?

Последно започнах да гледам четвърти сезон на True Detective. Смея да кажа, че ми харесва и се надявам да постигне успеха на първия сезон. Защото съм фен на първия сезон. А преди това гледах Saltburn – има интересен финал.

В едно интервю, преди 12 години, казваш, цитирам – „Много обичам да ходя на палатки“. Още ли е така?

По същия начин е. Аз съм най-странният хипар. В ежедневието си съм много гнуслива – всеки, който ме познава знае: не обичам да ме пипат по лицето, например – ей такъв тип човек. И когато отида на палатка, всичко това се променя. Имам едно лято, в което изкарах десет дена на плажа, имахме само спални чували, нямах палатка, с една много голяма компания. Майка ми и баща ми ме водиха много на палатка като малка и така се зароди тази любов.

А кога ти е било най-гнусничко при самата ти игра, като актриса – досег с някакъв предмет или дреха, или друго?

Не обичам прекалено интимни сцени. Не ми е гнусничко. Неудобничко ми е. Това са сцени, които трябва да са оправдани, а не просто защото трябва да има такава сцена. И винаги по-скоро ще се боря да я няма, вместо да я има, само за да има нещо такова. Много съм се възхищавала на актриси, които знаят, че трябва да се свърши това и точка. Говоря за смели актриси, които знаят защо е тази задача в тази сцена и че трябва да се свърши. Аз ще мина през хиляда състояния, за да не ми личи. Защото пък ще е много тъпо пред теб да стои човек, с когото трябва имаш такъв тип сцена и да го накараш да не се чувства окей. Той ще си помисли, че не искам, а то не е заради него, а заради мен. Мисля, че това е нещото, за което все още имам голяма нужда от настройка. Но ще си намеря пътя.

Тъпа „мъдрост“?

„Бъди себе си“. Не съм го разбирала никога. Нали аз съм си. Какво да бъда? В смисъл?

Може би в смисъл „Дръж се естествено“.

Да, да, но защо не кажеш „Дръж се естествено“. А казваш „Бъди себе си“? Ами, ако себе си е това да не се държиш естествено? Затова не знам какво значи.

Нещо, което да споделиш за финал?

Съвсем скоро започва турнето на „Място, наречено другаде“ - от Германия. А първото представление на „Място, наречено другаде“ в София е на 7-и март в Младежки театър „Николай Бинев“. След това ще пообиколим с него България и то не само по-големите градове – това е изключително важно за мен, защото смятам, че тази пиеса трябва навсякъде, където може, да се види. И ми е много важно да видим реакцията на публиката и в някой по-малък град. А с представлението „Одисей“, което вече няколко години го играем, в Пловдивския театър, ще открием през април фестивал в Будапеща, спечелихме селекция. След това ще излезем в още една, съседна, страна да го играем, но изчакваме напълно да потвърдят. Предстоят няколко вълнуващи пътувания!

 

Интервю на Милен Антиохов

 

Още: Лилия Абаджиева: Човекът е най-голямата загадка, а актьорът – едно от най-големите чудеса

12 години разлика, откакто я видяхме за първи път на екран в сериала „Седем часа разлика“. А скоро ще я гледаме пак в „Съни бийч“, в новия му, трети сезон. Една от най-талантливите млади български актриси, Боряна, освен красива и запомняща се, е с чувство за хумор, откровен и много приятен събеседник. И ако искате да научите за нейните битки с варненския диалект, но и за любовта ѝ към него; кога коя от героините в „Приятели“ е; може ли да галопира, кое най-много я настървява и защо е най-странният хипар – заповядайте:

С кой герой от „Съни бийч“ би излязла с най-голямо удоволствие на кафенце и приказки?

С двете сестри, със сигурност – Ивон и Дарина (б.а. - в ролите са Евелин Костова и Лидия Инджова)! Смятам, че са много искрени, много прями. Аз съм по същия начин и с тях много бих се забавлявала. И заради това ми е много тъжно, че имаме много малко сцени заедно. Обичаме да се припознаваме в персонажите. Аз може би откривам най-малко допирни точки с моя персонаж. Именно заради това с техните бих се чувствала много добре, много комфортно, да изляза да изпия едно кафе.

От известно време си ангажирана и с кастване на актьори. Ако трябваше ти да избереш която и да е българска актриса от последните 40 години за ролята на – иначе твоята героиня – Виктория в „Съни бийч“, на коя би се спряла?

Аз това с кастингите все още много не го разкривам, че го правя. Сравнително отскоро се занимавам, искам да натрупам опит там, защото ми е изключително интересно. Смятам, че Виктория е много комплексен персонаж, който не винаги е доразбран. Аз имам афинитет към една българска актриса, не само по лична, но и по професионална линия. И че тя много добре би направила от това момиче една силна жена. Това е Ваня Цветкова – бих искала да е тя. Тя би направила този персонаж много ярко да грее.

Фотокредит: Миряна Сливенска

Още: Весела Бабинова за „Пистолет в торнадо“: Публиката е моят партньор

 

Качваш се в такси. Шофьорът започва да коментира държавата и каквото още си го вълнува. И в един момент измърморва: „Тоя сериал „Съни бийч“ изобщо не става!“. Каква е твоята реакция?

Никакъв проблем нямам с това! Всеки човек има право на вкус. Щом не харесва „Съни бийч“, надявам се да харесва нещо друго. Не се обиждам. Не знам докъде ще ми е дестинацията, за да мога да разбера – но бих попитала защо. Ако е много истинско и важно това, заради което не го харесва, защо пък да не го спомена някъде.

Tи си от Варна и си имала силен диалект преди НАТФИЗ. Кое от този диалект ти беше най-трудно да пребориш?

Меките срички, със сигурност. Има едни много характерни меки срички, които са „ти“, „ди“ - „те“, „де“; „ми“, „ни“ - „ме“, „не“. И всъщност още в сериала „Седем часа разлика“ тях си ги подчертавах във всяка една сцена. Отделно взимах и допълнителни уроци по сценична реч с моя преподавател Диана Борисова и някак си до такава степен всичко ми беше подчертано – именно тези, меките, срички – че накрая започнах да говоря прекалено твърдо, все едно леко съм от Враца. Най-трудно ми беше именно овладяването, да можеш да говориш, без да мислиш сега в тази дума каква сричка има. С упоритост и труд... и безсъние – се постига всичко!

В сънищата си на варненски диалект ли говориш?

Със сигурност с варненски. Аз все още доста често и в живота си говоря с него. Ако прекарам няколко дена във Варна и се върна тук, хората около мен ми казват „Да, да, хайде да превключим малко на софийски!“. Само да кажа, че във Варна с най-голямо удоволствие си връщам диалекта! За мен варненският диалект, а и въобще диалектите са толкова благозвучни, толкова мелодични, толкова интересни. Да професията е такава, че трябва да се научим да говорим правилно. Но пък ето – има сериал като „Съни бийч“, който показва колорита на диалекта и това, колко симпатичен може да стане някой персонаж, когато говори на диалект. Ако е правилно използван, според мен диалектът е само плюс. И затова с най-голямо удоволствие бих играла нещо с диалект.

Фотокредит: Миряна Сливенска

Все още не си?

В един дипломен спектакъл, на Маргарита Младенова, играех Боряна на Йовков и там всъщност играехме на диалект. Смешката беше, че 4 години се борех да си махна диалекта и в края на 4-и курс изкарахме дипломното представление с добруджански диалект в пълна сила, който е доста близък до варненския. И си казах „Ами, сега? Ако си го върна?“, но, слава богу, успях да го изконтролирам, така че да го използвам само на сцена.

Кога най-силно са ти треперели коленете преди излизане на сцена?

Всеки път. Всеки път! С годините разбрах, че това е нещо много хубаво. Моята степен на треперене малко граничи с лудостта, може би с една идея трябва да го намаля това притеснение. Но ако притеснението, и най-вече вълнението, се изгуби преди представление, не знам дали има смисъл да се занимаваш с тази професия: ако това, което след малко излизаш да кажеш – и като послание, и като игра – не те вълнува. Аз много вярвам в това. И се вълнувам във всеки един момент на сцената.

Пиесата „Място, наречено другаде“, по текст на Яна Борисова, където сте заедно с Петър Антонов, е вдъхновена от ваши реални истории по време на пандемията. Ако ти самата си зрител, в какъв момент на действието би си казала – „Ее, да, вдъхновено е от реални събития, но това тук беше прекалено нереално!“?

Мисля, че няма такъв момент. И това много си личи и по много хора, които ни пишат – понеже много държим  на обратната връзка след представлението – и всъщност се оказва, че те се припознават в тази история или в отделни нейни елементи. И това е изключително хубаво. Яна някак си е успяла с един текст да докосне и да достигне до адски много хора, на различна възраст, които са имали подобни случки в живота си. Много е истинска историята и в нея не става дума за самата пандемия, а просто тогава се случи нашето запознанство, когато двама човека бяха затворени в един блок.

Ти си върл фен на сериала „Приятели“. В една паралелна реалност коя героиня от него би изиграла с най-голямо удоволствие?

Много искала да изиграя Фийби, но винаги ме избират за нещо тип Рейчъл. Не че не я харесвам, но би ми се искало да имам повече роли тип Фийби. Защото смятам, че в живота съм малко пò като нея.

Коя е холивудската Боряна Братоева? Коя е онази световно известна актриса, която чувстваш най-близко до себе си по някакъв начин?

Със сигурност много бих искала след време да изградя осанка тип Кейт Бланшет. Обаче с моята свръх емоционалност, която доста пробива, дори когато ми взимат интервю, много трудно ще се случи. Много бих искала просто само да стоиш и да излъчваш такова едно достойнство. Просто за мен тя е изключителна! Но много път има дотогава да се извърви.

Кое е по-нежеланото за теб „актьорско“ проклятие – „Все гадни по характер персонажи да играеш!“ или „Все да те погрозняват, за да играеш винаги гадни на външен вид герои!“?

Ама аз искам и двете! Да, със сигурност! Аз винаги съм повече фен на отрицателните герои във филмите, защото смятам, че те са много по-богати. Доста често във филмите положителният персонаж е само положителен и чак в някакъв момент ти нагарча. Смятам, че в по-отрицателните започваш да си търсиш причина защо прави това, защо е такъв и донякъде търсиш и да го оправдаеш. И трябва да изиграеш може би някак си тази причинно-следствена връзка на неговите действия. Тези пък с грима са толкова интересни! Защото може би ти напълно трябва да си измениш поведението. Но ще подходя хитро – отрицателните герои понякога имат и някакви външни видоизменения, затова ще ги избера тях, защото има шанс там да ме направят.

Кога последно си каза „Ай, ще му се не види и актьорството! Трябваше да си продължа с правото!“?

Не се е случвало все още и много се надявам никога да не се случи, защото вече ще е много късно. В тези две години, в които учих право, дадох всичко от себе си и не бях никак зле, стажувах в една нотариална кантора, харесваше ми. Но не колкото след това, като разбрах кое истински ми харесва.

Учила си 2 години право, завършила си математическа гимназия, учила си и рисуване. Кое е онова, на което много си искала да се научиш, но така и не си?

Винаги много съм искала да мога да свиря на някакъв музикален инструмент. Но така и не се случило до ден-днешен. Смятам, че това ми е много слабо място. Това би ме възпитало на един друг вид себеусещане.

Лъгала ли си на кастинг, че владееш някакво умение – с мотива те да те изберат, пък ти после ще го научиш преди снимките?

Имам подобна случка. Бях стигнала до последен кръг на един кастинг в Ню Бояна за някакъв филм, който щеше да се снима преди сигурно около 10 години. Имахме и среща с режисьора, един американец. Бяхме аз и още 1-2 момичета останали. И той: „Последен въпрос и ще трябва да решаваме. Много те харесваме, но понеже има една сцена, в която твоят персонаж галопира – ти можеш да яздиш, нали?“. И аз бях „хм“, явно се е прокраднал в очите ми някакъв страх, като чух „галопира“, а не просто „седи на кон“. Викам – „След колко време трябва да галопирам?“. Той: „Започваме до 2-3 седмици, а галопирането е още в началото“. Аз казах най-тъпото: „Аз може да се пробвам, не е проблем никакъв!“. От което на човека му стана ясно, че това момиченце дори не може да се качи на коня. Нямаше как да стане да ме вземат. През лятната ваканция се прибрах във Варна и трябваше да започна шофьорски курсове. И си казах „Не, няма да е това, ще се науча да яздя!“ и за един месец вече можех да галопирам. Толкова се бях заинатила заради това, че не ме бяха взели за този филм.

Само в тази ситуация ли си проявила такъв инат? Или например приятелят ти – Николаос Цитиридис, те предизвика по някаква тема, ще се амбицираш да му докажеш, че можеш?

Не. Това се случва само по повод някакъв гейминг – понеже аз съм геймър и той също е – било то на компютър, плейстейшън или нещо друго. Иначе в живота – не. Там той има съвсем друга „тактика“, която е много сполучлива и това е безрезервна подкрепа, което е много добре за мен. Като става въпрос за игри, дори за настолни, ако направим препратка към „Приятели“, аз съм по-скоро Моника. Много съм злобна и лоша! Това е наистина само при настолните игри. Имаме кръг от приятели, с които доста играем и те са видели моето друго аз, което е свързано с тези игри. Ставам много настървена и – победа на всяка цена. Но – пак казвам – това е само тогава.

На коя игра смазваш от бой Николаос всеки път, без изключение?

Mortal Combat! И съм много добра! Просто съм закърмена с нея от малка. Но не го смазвам само на тази. Там вече се проявява този мой хъс. Не му е леко.

С Николаос Цитиридис

 

Последната постановка, която гледа?

Онзи ден гледах в НАТФИЗ дипломното представление на един от класовете – на Ивайло Христов. От техни истории, инспирирани от „Вечери в селцето край Диканка“ на Гогол. Хареса ми, смятам, че бяха много истински младите. Напоследък гледам доста неща там, защото ми е интересно как се развиват.

А кой филм или сериал?

Последно започнах да гледам четвърти сезон на True Detective. Смея да кажа, че ми харесва и се надявам да постигне успеха на първия сезон. Защото съм фен на първия сезон. А преди това гледах Saltburn – има интересен финал.

В едно интервю, преди 12 години, казваш, цитирам – „Много обичам да ходя на палатки“. Още ли е така?

По същия начин е. Аз съм най-странният хипар. В ежедневието си съм много гнуслива – всеки, който ме познава знае: не обичам да ме пипат по лицето, например – ей такъв тип човек. И когато отида на палатка, всичко това се променя. Имам едно лято, в което изкарах десет дена на плажа, имахме само спални чували, нямах палатка, с една много голяма компания. Майка ми и баща ми ме водиха много на палатка като малка и така се зароди тази любов.

А кога ти е било най-гнусничко при самата ти игра, като актриса – досег с някакъв предмет или дреха, или друго?

Не обичам прекалено интимни сцени. Не ми е гнусничко. Неудобничко ми е. Това са сцени, които трябва да са оправдани, а не просто защото трябва да има такава сцена. И винаги по-скоро ще се боря да я няма, вместо да я има, само за да има нещо такова. Много съм се възхищавала на актриси, които знаят, че трябва да се свърши това и точка. Говоря за смели актриси, които знаят защо е тази задача в тази сцена и че трябва да се свърши. Аз ще мина през хиляда състояния, за да не ми личи. Защото пък ще е много тъпо пред теб да стои човек, с когото трябва имаш такъв тип сцена и да го накараш да не се чувства окей. Той ще си помисли, че не искам, а то не е заради него, а заради мен. Мисля, че това е нещото, за което все още имам голяма нужда от настройка. Но ще си намеря пътя.

Тъпа „мъдрост“?

„Бъди себе си“. Не съм го разбирала никога. Нали аз съм си. Какво да бъда? В смисъл?

Може би в смисъл „Дръж се естествено“.

Да, да, но защо не кажеш „Дръж се естествено“. А казваш „Бъди себе си“? Ами, ако себе си е това да не се държиш естествено? Затова не знам какво значи.

Нещо, което да споделиш за финал?

Съвсем скоро започва турнето на „Място, наречено другаде“ - от Германия. А първото представление на „Място, наречено другаде“ в София е на 7-и март в Младежки театър „Николай Бинев“. След това ще пообиколим с него България и то не само по-големите градове – това е изключително важно за мен, защото смятам, че тази пиеса трябва навсякъде, където може, да се види. И ми е много важно да видим реакцията на публиката и в някой по-малък град. А с представлението „Одисей“, което вече няколко години го играем, в Пловдивския театър, ще открием през април фестивал в Будапеща, спечелихме селекция. След това ще излезем в още една, съседна, страна да го играем, но изчакваме напълно да потвърдят. Предстоят няколко вълнуващи пътувания!

 

Интервю на Милен Антиохов

 

Още: Лилия Абаджиева: Човекът е най-голямата загадка, а актьорът – едно от най-големите чудеса

Гласували общо: 1 потребители