Всеки петък след работа се стремях да се разсея. Избирах между кино, вечеря, театър, разходка или просто едно кафе на Витошка. Случайни неща, които всеки прави. Несъзнателно, без да се замисля. Един петък обаче, случайните неща се превърнаха в комични, когато осъзнах, че кафето не е такова, каквото беше… а София е коренно променена.
Битката между провинцията и столицата се води от поколения. Много смешно ми е било всеки път като чета в социалната мрежа някой пост за поскъпването на нещо, например тока, а под него започва вечната полемика за малкия и големия град. Георги от Тетевен казва, че това е геноцид, и само столичани може да си позволят високите цени на тока. Стефан от „Красна поляна“ е на друго мнение, обвинява провинцията, че е пренаселила големия град и няма въздух. Стела от „Младост“ 3 е напълно съгласна с него и качва смешна картинка с конче, което тегли каруца. Боян от Ловеч я псува. А Есмералда от Костинброд тръби, че всички сме равни, без значение къде живеем. Да, вечната борба между столица и провинция.
Петъчното ми кафе въобще нямаше да бъде обезпокоявано от подобни тематики, ако не бях попаднал на доста забавна гледка. Избрах си кафето с най-много хора, защото така правим всички тук, харесва ни да сме забелязани. Смеех се с моите приятели и се надпреварвахме кой пръв ще разкаже забавна случка от офиса и колко гадни са шефовете. Докато фрешовете, кафетата, коктейлите и малкия джин за една по-отчаяна колежка идваха, видях какво има на съседната маса.
ТО имаше огромни слънчеви очила с бляскави камъни и натрапчив надпис с име на мъж, избран да бъде дизайнер на очилата, въпреки че е известен с това, че цял живот е шил само обувки. Момичето имаше евтин телефон, но на панела му имаше на половин изгризана ябълки. Дрехите също бяха бляскави, като се започне от кожения клин, високите кецове, късата блуза и дънковото яке с повече кръпки и от стари чорапи. Наобиколено от приятелки в същия стил, обсъждаха глобалните проблеми като задръстването пред мола, хубавата кола на отсрещната улица и колко покани за приятелство са отказали през последните два дни.
- Харесвам София. Топличко, приятно… всичко има. Не като в нашия край. Ето излизаш и веднага си намираш работа. Трябва ти нещо от магазина - мола ти го дава. Мъж искаш, те сами ти се молят. Чудно нещо е това София! – смеейки се обясни момичето на останалите сладурани.
- Ама на тебе защо ти е работа, нали дойде тука да учиш? – отговориха те.
- Няма да уча. Само лъжа наще. Ще си намеря мъж, който да ме издържа. После ще стана плеймейтка, за да се издържам сама.
-А те как се издържат, май не изкарват много!
-Изкарват, изкарват. Просто трябва да знаеш къде да влезеш! Тука не е в като в нас. Ако си хубавка и умна, бързо успяваш. Само трябва да пиеш кафе на правилните места. Ето дойдох на Витошка, ще ме забележи някой, ще ме хареса и хоп. Ще стана известна. А ако знаете какви неща ще си купя после…
Не исках да слушам повече, за да не ми стане тъжно. Въпреки това се натъжих. Хиляди хора възприемат София като място на възможностите. На надеждите. Едни пращат децата си тук с идеята да учат, да си намерят хубава работа и да успеят. Други идват, за да избягат от нещо. Трети просто няма къде да отидат. А четвърти имат ясна цел, защо са тук. Макар реалността да е такава, и повечето момичета да избират плеймейството, пред скучния офис, всеки прави рано или късно своя избор. Но защо София да е виновна за това.
Станах от кафето и продължих към Хепито на Сердика. Порой, порой от хора, който се стремят към нещо. Сядат на поредното кафе и се надяват проблемите им да се разрешат, въпреки че никога не става така. Кафето е просто кафе. София е просто град. Животът ни обаче не е просто живот, затова трябва да се стремим да го живеем доста по-достойно и с уважение!
Коментари