Великият момент на господин Кьоних

За секундите преди катастрофата, когато на лента минава целият ти живот

Режисьор: Василена Радева; с Йорданка Стефанова, Деница Даринова, Пенко Господинов, Росен Белов, Петър Мелтев

Млад мъж решава да се самоубие, докато шофира сам в колата си през нощта. През главата му минава вихрушка от образи, ситуации, мисли и преживявания - той не се колебае, когато натиска газта за финал. Финалът обаче не идва така лесно. Защото вече се е случил, без героите да разберат. Великият момент на Кьоних е провал. Също както и животът му.

Пенко Господинов и Йорданка Стефанова са странна, но интересна двойка на сцената на театър 199. Героите им обаче са банални, въпреки че вярват в своята различност. Те разиграват варианти на една и съща среща с разминавания - екзистенциални, социални, интимни, политически и какви ли още не. Раздразнението е взаимно и идва от индикацията на собствения провал, който, умножен по провала на социалната система, в която си принуден да дишаш, е чудовищен. Това води до поредица от малки самоубийства в ежедневието. Нещо като репетиция за истинско самоубийство. За великия, но нещастно пропуснат момент. Останалите актьори, въвлечени в този експеримент, са талантливите Деница Даринова, Росен Белов и Петър Мелтев. Усилията на целия екип се увенчават с неравен резултат, вероятно защото истинският проблем се крие в пиесата.

Авторът Ян Нойман е от генерацията на 70-те, които все още помнят Берлинската стена и отлично знаят цената, която родителите им са платили за нея. Именно за младостта и похарчения живот на предишното поколение е тази пиеса. Въпреки това, докато следи разпокъсания сюжет, зрителят остава с усещането, че авторът до последния момент се е колебаел: дали да напише политическа сатира, или екзистенциалната драма за неосъществените мечти и нереализираните възможности. Режисьорът Василена Радева е вложила огромна енергия да направи този текст вертикален, като сглоби в единна цялост персоналната история на индивидуалния крах с глобалната катастрофа. Въпреки кинематографичния ефект на добре познатите стоп-кадри, ловко монтирани в театъра, в крайна сметка действието се разпилява в не особено вълнуващ диалог и предизвестени сцени, предъвкващи познати ситуации и лица като опит за реставрация на стар материал.

Какво остава накрая - с присвити очи над пропастта и отвъд секундите, удържащи като невзривен динамит сюблимните моменти от нечий абсолютно банален живот? Причинно-следствената връзка отдавна е прекъснала веригата на смисъла такъв, какъвто според Кьоних трябва да бъде.

Но кой е той, всъщност? И въобще, какво е „кьоних"..?

Текст Патриция Николова