Подложени сме на домашно насилие от собствената си държава

Източник: iStcok/Guliver

Почивен ден. Преглеждаш фейсбук за някоя или друга новост. Попадаш на: "Кирил редовно посягал на жена си Анджелина, но тя не иска да го напусне". Обичайната история. От онези истории, за които имената нямат значение. Важен е сюжетът.

А сюжетът не засяга единствено семейните отношения. В широк смисъл - с всичко е така.

Мисля си - същото е и с държавата ни. Ще си кажете: "Как така държавата ни подлага на домашно насилие?". Отговорът е - лесно и всекидневно. Шамар след шамар, удар след удар. Българските пенсионери са най-унизените възрастни хора в целия Европейски съюз - чудят се как да свържат двата края, гладуват, за да изпратят на внуците по 20-30 лева, пред магазините броят жълти стотинки. Тъжно ми е. А преди? Работили са за тази държава така, както една жена работи, за да подсигури на децата си добър живот. Как ли? Само тя си знае. И между другото, с това се свикна - свикна се така, както човек свиква с домашното насилие. Няма нищо по-немодерно от това да говориш за пенсионерите. "Обичайната история".

Ами младите, ще кажете вие. Именно - не само възрастните, но и ние сме "бити" и унижавани от държавата, или по-скоро - от нейната липса - стотици пъти. И накрая пак не я напускаме. От страх, от липса на смелост, от липса на финанси. Или по-скоро от чувства като лоялност, родолюбие, примирение, носталгия. А чужбина ли? Тя си остава нещо като любовникът, при който отиваме, когато не ни е угодно тук, но знаем, че пак ще се върнем там, където ни мачкат - вкъщи.

Последните примери са пред очите ни - зелени сертификати, ваксини, забрани, които разделят обществото на две, настръхнали една срещу друга групи. Ето ви малко разделения: лекарите се мразят едни други, защото едните искат задължителни ваксини, а другите - не. Затворилите се вкъщи учители, които искат да преподават онлайн, скачат на онези, които им е трудно да намерят онлайн класната стая и предпочитат физическата. Да не говорим за партиите - в момента е перфектната жътва на разделяй и владей.

Колкото и да си мислим, че живеем в демокрация, някой в ъгъла на държавното кормило определя действията ни и дори ги прогнозира и действа крачка пред нас. Кой има полза от това разделение? Изглежда като да е друго - ние сме пешките на разделението. А царят е някъде там - скрит между топовете. Ето още един паралел: по време на пандемията случаите на домашно насилие са се увеличили с 80%. А с колко процента се увеличаха разделенията, не е нещо, което да можем да изчислим.

А защо оставаме и търпим това домашно насилие? Кога ще прелее чашата на търпението ни? Къде е изходът?

Автор: Илиана Симеонова