Български художници във Виена

Съвременни практики в началото на XXI век или нужно ли е да носиш произхода на челото си

Общият знаменател между представените автори в Български художници във Виена е произходът: родени са в България в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век. Принадлежат на същото онова поколение, освободено от комплексите на миналото, но натоварено със зависимостта си от чужди спомени за добро и красиво. Решението им да живеят и работят извън страната е прагматично, без илюзии и очаквания за свело бъдеще.

Повечето от тях са продължили образованието си във Виена, след като тук са завършили Националната художествена академия. Не говорят за идентичност, не говорят за произход. Тяхната работна среда е международният пазар на съвременното изкуство. Творческата им реализация е във Виена, контактът им с България е непрекъснат. Не се обединяват в някаква „българска" група. Работите им не са свързани с търсене на определена различност, основаваща се на географската принадлежност.

Намират националните ограничения за демоде, защото понятието „съвременно изкуство" има едно и също значение навсякъде. Те не преразказват общи истории, свързани с произхода си. Вероятно нямат и общи спомени - за разлика от предходните поколения, който години на ред бяха ангажирани да разказват общото си минало.

По старата терминология те са „хора на изкуството", но лексиката и поведението им е различна. Практични са и са аналитични, без да се превъзнасят по идеали. Не че нямат, напротив. И това личи в работите им, но, слава Богу, липсва патосът на интерпретацията. А „те" са Светлозара Александрова, Боряна Венциславова, Василена Ганковска, Ирина Георгиева, Нестор Ковачев, Лазар Лютаков, Михаил Михайлов,Александър Пеев, Максимилиан Праматаров, Камен Стоянов, Красимира Ситкар,Коста Тонев, Ив Тошайн, Севда Шкутова, Десислава Унгер. Включени, като специално участие, са и Пламен Деянофф, Мара Матушка и Адриана Чернин.

Изложбата Български художници във Виена - съвременни практики в началото на XXI век провокира стереотипа към търсене на общност, към изява на идентичност. Защото дори и модерното мислене не може напълно да се откъсне от митологемите на миналото. В случая това е задължителното търсене на българското в изкуството, в езика, в избора на темите. В кратките интервюта всеки от авторите - пряко или косвено - изразява изненадата си от тази непреодолимост. Как така, защо? Нужно ли е на челото си да носиш произхода като непреодолима карма? Очевидно светът на съвременното изкуство има други граници и те не са физически. Те са етични, естетически и понякога политически.

Текст Ивана Мурджева / Фотография Васил Танев