Писателката Здравка Евтимова: 90% от писането е родено от трудности в живота

icon
Sofialive.bg
Източник: Здравка Евтимова

Здравка Евтимова е сред най-големите имена в българската литература. Нейните разкази са преведени в повече от 30 държави по света, сред които и Китай. За тях Евтимова е носителка на редица награди.

През 2005 г. нейният разказ „Васил” беше избран сред десетте разказа от цял свят, спечелили конкурса на радио BBC Лондон, а десет години по-късно друг неин разказ – „Рядко“, беше включен в антологията „Най-добра европейска проза за 2015 г.“ на американското издателство Dalkey Archive Press.

За нея думите са като цигарата за пушача - не може без тях. Разказите й често ни разплакват и дори замислят.

За целия процес на писането и вдъхновението разговаряме със Здравка Евтимова. Ето какво ни сподели тя:

Г-жо Евтимова, помните ли кога се обърнахте към писането за първи път?

Този въпрос въпрос ми е наистина труден, защото в ума ми винаги са се въртели най-различни истории от съвсем малко дете. Както преди, така и сега не е нужно да ги записвам. Като малка обичах да се разхождам по улиците и да гледам прозорците, когато е тъмно, вечер. Много често се забавлявах, като си представях кой живее там, какво си говорят хората. Къщата ми навява мисълта за хората, които биха населявали такива стаи. И тогава, както и сега удоволствието е същото. Дори сега става още по-голямо, може би защото познавам повече хора.


То е нещо естествено. Писането никога не е носело финансови резултати, което го прави още по-мечтано и жадувано. По този начин пишеш това, което усещаш, без да ти диктува някой и без да се приспособяваш към нещо.

 

Какво Ви вдъхновява да пишете?

Всякакви истории - не само преживяните. Например, вчера срещнах един баща, който водеше детето си и събираха хартия. Толкова интересно ми стана това! Виждала съм как непознати хора хвърлят стотинки на музикант, който свиреше на акордеон около метрото на Сердика. Виждам неговия израз, виждам израза на човека, който му дава стотинките.

Виждала съм отново на същото място как момче и момиченце пеят и не гледат толкова стотинките, които им дават, а колко им харесва песента. Не питам хората за техните истории, радвам се, когато те сами решат да ги споделят.

Вие пишете предимно разкази. Защо избрахте точно този жанр?

Защото времето, с което разполагам да напиша нещо, е много къс. Когато се връщаш от работа и се прибереш, историята е с теб и много й се иска да излезе и вие самият искате да се освободите от нея. Тя е като камък в обувката, като зъбобол. И ако не се напише, продължава да бъде във вас и да не ви дава мира.

Тази история започва да живее в разказа. Много ми се иска да имам повече време за писане. Тогава би могло да стане роман.


 

Какво Ви взе писането?

Не смятам, че нещо ми е взело писането. Ако кажа, че ми е взело сън, то това е най-прекрасното взимане, което ми се е случвало. Никога не съм харесвала хората с команден характер и затова хората в историята си живеят, без никой да ги командва или притиска.

Писането е като да посадиш костилка от растение без да знаеш какво ще порасне. И когато порасне, удоволствие е огромно дори и да се е родило нещо много бодливо.

Какво е мнението Ви за аудио книгите и мислите ли, че те някога ще заменят хартиените?

Апартаментът ми е 52 квадрата и половината е натъпкан с книги, всичките от които съм прочела. Аз не само приветствам, аз съм влюбена в аудио книгите, защото по цял ден съм пред компютърния екран и съм свикнала, че когато чувствам гласа на актьора, който прочита текста, има много по-пряк и непосредствен досег. То е като гмуркане във вода - нямаш време да се подготвяш, скачаш и вече си в друга вселена.

Дали ще заменят хартиените, не зная, но аудио книгите са една много обичана форма. Не се нужно да носите обемиста хартия. Когато пътуваш, да носиш книга се оказва доста тежко. Често ми се случва да я забравя и след това да ходя в "Забравени вещи" да я намирам. Добре, че е книга и никой няма да я открадне. (смее се)

 

Кое има най-голяма роля в изграждането Ви като творец?

На първо място, семейната среда, както при всеки човек. Не е имало литератори в семейството ми. Баща ми е електротехник, а майка ми счетоводителка. Най-голямо благодаря искам да кажат на редакторите ми. Радвам се, че попаднах точно на тях.

Повярваха в мен и ми казаха, че трябва да издам тези разкази. Майка ми, обаче, не ми отпусна финанси и не беше съгласна и ги нарече "лъжи и измислици". Набрах един чувал шипки по Голо Бърдо, продадох ги и вече имах възможността да ги издам. Имала съм голям късмет.

Често съм член на жури на различни литературни конкурси или хора ми изпращат свои произведения и с много висока отговорност чета всички текстове, защото си представям, че някой като мен е написал и очаква да му кажеш какво мислиш. Никога не си позволявам да помисля за някоя книга, че не ми харесва и да кажа на човека: "Тази книга не става". Стремя се във всяка една да намеря нещо, което е силно - може да е фраза, идея, начин на построяване. Казвам му го и виждам как той се окриля и това ме прави щастлива. В това е смисълът.


 

Имало ли е трудности в живота Ви, които сте преодолявали чрез писане?

90% от писането е родено точно от такива трудности. На никого не е лесно, но аз мисля, че трудностите са просто едни от стъпките, които ни правят по-силни, правят гръбнака ни по-здрав. Неприятни са, но виждам трудността не като предизвикателство, а като възможност. Ако нямам трудности, няма да има какво да пиша. Ако всичко ти е гладко и прекрасно, защо да пуснеш лаптопа и да започнеш да пишеш? Обичам максимата "Ковейки се става ковач". Така казвам и на децата, и на внуците си, че ако не изживеят трудностите си, могат да станат много посредствени хора.

Ако трябваше да опишете държавата и обществото ни в един разказ, как би се казвал той?

"Корабът, който ще стигне до стабилно пристанище". Има трудности пред всеки кораб и пътят не е лек, но знам, че ако няма пристанище - ще го изградим. Ако няма кораб - ще го направим. Ако няма моряци - ще станем моряци. И ще докараме българския кораб до едно стабилно пристанище. Знам, че е трудно, но колкото по-трудно, толкова по-здраво ще го направим.

 

Интервю на Илиана Симеонова