"Няма ненаказано добро", казваше баба ми. Същата тази баба, дето ми четеше приказки за добри феи, добри юнаци и доброто, което винаги побеждава. Животът я беше докарал до онази степен на цинизъм, в която с горчивина преобръщаш всички добри мисли в горчиви откровения. Благородната й бяла коса и кокалените очила хич не стояха в синхрон с думите, които можеше да изстреля по отношение на нечия лошотия. Изобщо не е в реда на нещата чистичкото ти, миниатюрно бабе, достойно за реклама на домашна баница и фолклорен фестивал, да изсъсква през сладкодумната си уста "Направи добро - изяш лайно!", нали? Е, да де, ама тя редовно обобщаваше по този начин поуките си от сторена и пренебрегната услуга. И въпреки че почти винаги след добро начинание стигаше до този извод, не спираше да върши денонощно насам-натам някакви малки делнични добрини. Всяка вечер даваше по купа супа на двама неми бездомни старци, които от време на време й подреждаха дървата. Хранеше гълъбите на площада пред църквата и на празници правеше по една тава милинки, изнасяше я на тротоара и черпеше хората. Един път в седмицата разхождаше своя стара, напълно изкуфяла приятелка в инвалидната й количка и изтърпяваше цялата й истерична, алцхаймерова реч, в която беше наричана с думи, които ме е срам да спомена. Винаги готвеше двойно количество и оставяше яденето в един стар кухенски бюфет на откритата си за гости тераса, така че всеки, който случайно е наоколо и пригладнее, да може да си хапне.
Такава си беше моята баба - съвсем като останалите хора от онова не чак толкова далечно време, в което добрината беше наистина непоискана и спонтанно проявяваща се. Сигурна съм, че и сега, ако беше жива, щеше да намери своя начин да я пуска на свобода, въпреки озверялото време и разменния ни начин на вършене на добри дела.
Не искам да съм носталгична по някакво минало време и не съм. И аз като другите се опитвам да намеря собствени устои в едно общество, за което наистина вече няма ненаказано добро. Особено днес, в деня на спонтанната доброта. Да, и такъв ден имало! Ден, в който се чества направеното от сърце и душа, безкористното добро. Доброто, заради самото добро. Това, дето си се случва независимо от нас и безверието ни в него.
В началото на есента една приятелка, която отглежда с цялата любов на света две кучета, намери пред вратата на родната си къща подхвърлено кутре. Не знам дали хората, които го бяха оставили точно там, се надяваха тя да се грижи за него, или съдбата беше определила палето да се приюти именно на нейното чердже, но фактът си е факт - малчуганът буквално легна на ръцете й. Измършавял, бит и болен, с прерязани уши, наплашен и отчайващо прилепчив към всеки, който му засвидетелства внимание, дребният мелезко извади най-големия късмет на света. В момента е рошав и наперен млад господин, който живее достоен кучешки живот и се шири в цял двор, заобиолен от внимание, обич и достолепни кокошки. След него моята приятелка осинови още две животинчета. Можеше и да не го направи - достатъчни са й семейните задължения, работният режим и ранното ставане. Само че тя просто не може по друг начин.
Съседът в квартала, където живея, получи инсулт. Едната половина от тялото му е обездвижена и му е трудно да се справя с ежедневните си задачи в студената зима. От няколко месеца насам трима тийнейджъри от съседните къщи са се заели да правят живота му по-лек, като чистят колата му от сняг, когато вали и я припалват, за да се стопли, когато е прекалено студено, а той има намерение да излиза.
Миналата седмица като истинска блондинка наврях банковата си карта в един автомат за паркиране в чужбина, където, оказа се, се поставят специални абонаментни карти. Бях отписала въпросната пластика - тя така или иначе потъна вдън автомата, а не разполагах нито с телефон, нито с жив човек наоколо, на когото да споделя случката. Четири дена по-късно от местната полиция ме издириха и ми върнаха картата лично. С усмивка и извинение, че така се е получило.
Мои близки заминаха в Канада като емигранти. Оставиха малката си дъщеричка в България за една година, докато се стабилизират. Върнаха се да я вземат, а когато се прибраха в канадското си градче, с изненада откриха, че цялата съседска общност се беше организирала и подредила цяла детска стая в дома им. С все играчките, пижамката на леглото и пантофките пред него.
Имам съученик, който от години живее в Америка. В България пред очите ми самотната му майка остаря, разболя се и постепенно започна да линее. Синът й се тревожеше за нея, пращаше пари, говореха от време на време по скайп, но нямаше как да отиде с нея на лекар, да й донесе портокали и кисело мляко, да я разходи в парка или просто да я погледа дълго и безмълвно в очите, докато държи възлестата й ръка. За да подсигури все пак несамотните старини на майка си, плащаше известно време на агенция да се грижи за нея. През дома им бяха минали много и различни „гледачки", които бяха отмъкнали оттам каквото могат - от златни пръстенчета до чисто нови, скатани през седемдесетте години комплекти чаршафи, на които още се мъдреше етикет "Фабрика Тих труд, цена долен чаршаф - 0.85 стотинки" и чиито жълтеникав цвят носеше в сърцето си повече от трийсетгодишен гардеробен прах. При едно от посещенията си в родината моят съученик разбра как стоят нещата с грижата за майка му и набързо прекрати договора с компанията. Нямаше как да знае обаче, че младата асистентка на счетоводителката ще се трогне по своему от самотата на старицата и ще продължи тихичко да я посещава и да й помага в цели пет години до смъртта й. Да й носи нещо сготвено от вкъщи. Да я запознае с децата си, които да играят на конче с бастуна й. Да й подарява топли шалове и пантофи за рождените дни. Да я води на църква с колата в неделя. Докато прекарва безкористно времето си с нея, красиво да записва в една тетрадка спомените и думите й и от време на време да й прави неочаквани снимки или малки видео сесии. Да слуша леко отегчителните й истории и да се смее, където трябва - нищо, че нито е смешно, нито й е за първи път.
Когато майката на моя съученик почина, той успя да дойде за погребението, но нямаше как да организира всичко сам от своите десет хиляди километра отдалеченост. Церемонията мина някак, с обичайните ортодоксални тегави ритуали, а в края на този тъжен ден, същото онова момиче му подари неголяма картонена кутия. В нея имаше изписан на ръка тефтер с мисли, истории и думи на майка му, малък албум със снимки от последните й пет години и половинчасово сурово видео с уловени моменти от вече отишлия си неин живот. Тя просто беше опитала да съхрани за сина малко от майка му и дори и в смъртта й по някакъв начин да ги свърже. Така майка му поживя още няколко часа в неговия живот и завинаги остана там с годините, на които той нямаше как да бъде свидетел. Още настръхвам, докато разказвам тази случка. И още не мога да спра да се изумявам на една толкова неподправена доброта.
Принципно съм от породата леко изнервени песимисти. Омръзнало ми е да се възторгвам от спонтанни акции и като изпатил човек на средна възраст дори и в най-непоследствената проява на доброто провиждам някаква корист и увреденото ми съзнание не й вярва. Ожесточила съм се. Обръгнала съм. Склонна съм да извия пренебрежително очи, когато някой се задъхва на тема щастие и добрина и да иронизирам, за да не се оставя да бъда подлъгана и наранена. Всички сме станали такива. Когато някой ни поздрави с „добър ден", си мислим какво ли ще иска, че е така любезен. Ще заподозрем в слагачество колегата, който ни носи кафе. Ще се пазим като дявол от тамян от желанието на някой да ни помогне, за да не би да му останем длъжни с по една добрина и ние, защото не я знаем тая добрина каква може да е - току виж, че е прекалено голяма или адски скъпа... Пестим си похвалите, не си даваме мястото в автобуса, готови сме да минем през пръстите на пешеходеца на пешеходната пътека, за да не си мисли, че може да си се разхожда ей така, като у дома си по нея. Клеветим, злословим и топим под прикритието на честността, която уж проявяваме. Лаем един върху друг от прозорците на колите си, от балконите, от профилите си във Facebook, от позициите и парите си. Не правим добро, че да не ни се върне в зло. Не вярваме в него - прекалено много ни го използваха и прекалено много ни боля.
Днес обаче е денят на спонтанната доброта. Само един ден в цялата календарна година. Да го приемем като карнавал! Да се превъплътим в Оня, Добрия и да стъпчем всички правила! Ей така, без много да му мислим, да изпаднем в лудост от добри дела. Например, да направим кекс и да раздадем на съседите в блока, когато се прибират от работа. Да купим шоколадови бонбони за самотната баба от първия етаж. Само в този единствен ден да пускаме всички пешеходци да минават пред колите ни. Да се усмихваме на хората в държавната администрация и да им казваме в прав текст, че са страхотни професионалисти и ние им благодарим. Да задържим вратата на някого, който носи тежко. Да купим сандвича на студента, дето си брои парите за кашкавалка. Да приберем изоставено животинче и да го нахраним и гушнем. Да се обадим точно сега, без да отлагаме, на самотния си роднина или приятел. Да се извиним за прибързана дума, груб жест, нечута молба. Някакво никакво, малко добро, което сладникаво да направим днес. Като онези толкова зареждащи с енергия малки клипчета в интернет, в които всякакви хора правят дребни добрини и тези добрини една след друга се предават нататък. Защото, както казваше същата онази баба от началото на този текст: "доброто е заразително".
Хайде днес тогава просто да се разболеем. От спонтанна доброта.
Коментари