Още малко

icon
Sofialive.bg

Лицето ѝ е още пред очите ми. Кръгло, набръчкано, увито със зелена забрадка. Или беше синя? В погледа ѝ блестеше някаква тиха лудост, а устата ѝ бе застинала в беззъба усмивка. Обиколи масите и после се спря и до нашата. Или пък до нашата се спря първо? Каза нещо, което не помня, а и начинът, по който го каза, беше трудно разбираем - лудостта в очите ѝ явно беше пуснала пипалата си и надолу по гласните струни. Или не беше лудост, а обикновено слабоумие? Май точно такова беше. Не лудост, не дори глупост, а слабоумие (но в никакъв случай безумие!). Може би дори именно това слабоумие ме потресе толкова. Цялото съчетание от слабоумие, телесна безформена пищност, старост и радост - сякаш се радваше, че поне може да се усмихва - беше толкова гротескно, че за миг като че ли ми се стори, че душата ми се изпотява от напрежение в търсене на правилното чувство, а потта ѝ търси пролука навън през очите ми, за да види и да прецени, да каже на душата какво да предприеме по-нататък. И наистина усетих, че очите ми се навлажняват, нямайки ни най-малка представа защо. Дори не знаех дали е от жал, от съжаление, от радост или някаква егоистична утеха, че има и такива хора, но аз не съм от тях.

Тя стискаше малкото си цветенце - по-скоро стрък трева със случайно озовал се помежду му дребен цвят (мисля че беше оранжев) - отваряше и затваряше устата си, от нея излизаха някакви думи, но аз не ги чувах. Погледнах усмихнатото ѝ лице, после цветето в старческата ѝ ръка - и двете бързо, някак механично, но и предпазливо - и без да извърша каквато и да е наченка на мисловна дейност бръкнах в джоба си, извадих портмонето и ѝ тикнах двулевка, процеждайки нещо като "благодаря" или „заповядайте" или бог знае какво - толкова тихо и несигурно го казах, че самият аз не го чух. Не я погледнах в лицето, докато ѝ давах парите, гледах някъде напред, към другите маси, без да виждам и тях. Бабичката каза "благодаря", или „да си жив и здрав, младеж", така предполагам, във всеки случай каза нещо кратко, обърна се и със смешно клатушкане продължи обиколката си по масите.

Аз изцяло забравих за какво си говорехме до тогава с моята приятелка (която нагло бях използвал за повод да купя цветето от бабичката) и останах смълчан известно време, мислейки си от кой ли съседен двор е откъснала това ошмулено цвете, за което току-що бях дал два лева (и което така и май си остана на масата след като напуснахме заведението). После разговорът продължи и не обелихме дума за станалото. (Всъщност станало ли беше нещо?)

Виждал съм хиляди протегнати към мен ръце, молещи за стотинки със или без нещо в замяна. И никога не съм им обръщал особено голямо внимание - обичайният екстериор на големия град, някой път давам, друг път отминавам, зависи в какво настроение съм. Като цяло актът винаги е съпроводен с безразличност. Машинално вършене на добро, или на глупост. Но защо това лице на тази бабичка, продаваща откъснати от някъде мършави цветченца, ме преследва вече толкова време? Минаха три месеца оттогава. Със сигурност не е единственият просяк с налудничав поглед, който ме е спирал. Но тя беше различна. Дори сега, когато се замисля малко по-дълго за нея, усещам, че очите ми се навлажняват. Защо?

И именно затова седнах да напиша това - защото разбрах защо. Надявам се.

Защото тя беше дете.

Лицето ѝ беше детско, погледът ѝ беше детски, походката ѝ беше детска - сякаш вместо цветчетата държеше захарен памук и поклащаше весело закръгленото си детско тяло към майка си, изгаряйки от желание да ѝ покаже какво си е купила съвсем сама за пръв път. Дори думите, които аз не чувах и не помня, бяха детски. Затова не съм ги чувал и затова не ги помня. Защото ме е било страх да ги чуя. Или страх не е точната дума?


Защото тя беше едно дете, затворено в тяло на старец. И аз - дори сега, докато пиша, не съм сигурен в тази своя мисъл и в известен смисъл продължавам да ѝ се противя - аз видях в нейния безумен поглед, в нейната безгрижна усмивка, която деликатно, дори напълно нечуваемо за много хора (и за мен от онази вечер, макар че аз се отзовах), крещеше за дори най-дребната проява на загриженост, дори под формата на два лева, дори под формата само на усмивка, на поглед, на внимание... в нейното остаряло детско лице аз видях себе си! Не конкретно себе си, не като отделен индивид със собствени мисли, чувства и разбирания за света. Видях себе си като човек. Като всеки човек. В набръчкания образ на една старица с детско изражение видях човечеството, от което, без някой да ме е питал, съм част.

Беззащитно, слабоумно и тромаво дете, затворено в разпадащото се тяло на възрастен (а какво значи възрастен, ако не въз расъл - сиреч, някой, който вече достатъчно е расъл, а сега започва бавно да се смалява, докато съвсем не изчезне?). Беззащитно, слабоумно и тромаво дете, което обикаля с цвете в ръка и моли за още малко. Каквото и да е, но още малко. Още мъничко, дори стотинка! Дори усмивка! Дори минутка! Още малко, което да потвърди, че все още го има. Него. Детето. Още малко, което да потвърди, че на някого му пука за него, дори и да е престорено. И в замяна е готово да даде всичко, което притежава, но то притежава само своето малко цвете, откъснато от някой чужд и непознат двор, което, също като него, единственото, което може да прави, е да вехне. И детето го дава с охота (и с усмивка), само и само да получи одобрително потупване по рамото: „Съвсем сама ли го купи? Браво! Ето ти още два лева за шоколад!" Ето ти още две минути, два дена, две години. Ето ти още малко!

Само не спирай да се усмихваш!

Текст Цветозар Цаков

От Цветозар Цаков