Влизам в един от старите блокове на Витошка. Отварям вратата и срещу мен има един от онези стари асансьори, на които преди да им отвориш дървената врата, трябва да дръпнеш онази решетка, цялата окъпана в прах. Качвам се на асансьора. Броя етажите и стигам до шест. Отварям дървената врата, избутвам решетката и излизам. Няма как да объркам миризмата - нотка прах, онзи странен нюанс на гумени обувки и малко проядена дървесина, смесена с миризмата на манджата на бабата от четвърти етаж. Обръщам се наляво и виждам едно прилежно паркирано старо розово колело с фарове и огледала, които ти стоят над височината на рамото, когато седнеш.
Звънец 32. На вратата е залепен лист хартия, на който е отпечатана една от онези стари социалистически табелки, които те карат да се чувстваш сякаш си на правилното място, но в грешното време. "Граждани, разобличавайте нарушителите на обществения ред."
Посреща ме Лекси. С нея се познаваме от едно известно време, но имахме това приятелство, в което тя замина за Франция и започнахме да се виждаме около три пъти на две години. Този път тя се прибра с еднопосочен билет за кола на непознат. "Пътеводител на софиянския стопаджия," смее се тя, докато ми разказва за приключенското й прибиране от Париж до София. Сипва ми чай от липа. Много, ама много я обичам тази липа. Напомня ми на времената, в които с баба ми беряхме от липата пред блока в Банишора рано сутрин и после се качвахме да закусваме филия с масло и мед.
Сядаме на терасата, която се простира по дължината на Витошка - вижда се всичко чак от Света Неделя до НДК. Никога не съм виждал по-софийска гледка от тази. Липсващите керемиди по покривите на ниските централни блокчета и веещите се дрехи допринасят за оформянето на целия пейзаж. Може да се види следата на всяка една баба, която не харесва политиците ни и всеки средностатистически мъж, който гледа новините в 7 и ляга в 9.
С Лекси се заговоряме за Париж. Много й харесвало, но не било нейното. "Е, как не е твоето," питам я. "Нали искаше там завинаги да оставаш?" След дълги разсъждения от нейна страна най-сетне и двамата разбираме, че най-хубавото е там, където си го направиш. Париж бил доста понаправен, но и доста поизпуснат. На хората там свободата им била ограничавана само от самите тях и те единствено могли да си сложат рамки. "Няма картина без рамка," казва ми тя. "Ако е без рамка, много често я бъркат с просто рисунка." "Ами тук?", питам я. "Тук хората рядко са картини. Повечето са художници. В нас го има онзи живец и нотката пристрастеност към живота, който живеем. Не го виждаме в себе си, но го виждаме в останалите. А ние всички в крайна сметка сме Едно."
Културата е трудна за пренасяне. Това поне ми казва Лекси. Не можеш да пренесеш нещо, което не можеш да пипнеш. Носиш само спомените за него и ги пресъздаваш и преизживяваш в разговорите с хората. Преди година много се замислила да създаде нещо в България, което досега тук не е имало, а днес вече е на прага на неговото осъществяване.
"Не знаех, че хората биха се интересували от фестивал, в който музиката не е на фокус. Тя реално е, но успоредно с всичко друго. Обичам изобилието от фокусни точки. Това изгражда перспективата ми. Хората сме свикнали да имаме само едно нещо, върху което да работим и в което да влагаме по-голяма част от енергията ни", споделя ми тя. "Фестивалът, който правя е доста нетипичен. Комбинирам традиционна музика на всякакви нации с техно бийт, развлечения като боди пейнт, място за създаване на собствено изкуство, астрология, гледане на карти Таро, йога и още доста неща."
"А защо да си дете на лошата революция?", питам я. "Аз не съм, но наистина няма значение как се наричам или ме наричат. Революциите не са добри или лоши. Те просто са революции и съществуват. Точно както и аз."
На 24 септември
Александра Милева (Лекси) ще бъде организатор на
Terra Nomadica Festival, където ще можем да
се насладим
на изкуството да живееш. Очакваме с нетърпение!
Коментари