Пъпка от младежко акне. Така виждат протеста ни тези, срещу които е насочен. А за младежките пъпки се знае - по-добре да не ги пипаш, за да не се възпалят. Минават от самосебе си, стига да не забиеш показалец в тях и да не започнеш да изцеждаш усърдно. Иначе остават белези.
Горе-долу така изглежда реакцията на властта - силно тревожна да не бъде „белязана" от десетина хиляди недоволни от нея. Вече седмица двама партийни лидери разказват за покаянието си и катарзиса на един полудепутат-полушеф на ДАНС. Вече седмица същите двама партийни шефове „подчертават уважението си към хората", недоволни от тях и от цялата политическа класа, навързана и обременена с икономически кръгове, обръчи и прочее стилистично издържани обяснения за тежкото срастване на държавата с подземието.
Високопарните думи и твърдения за вътрешен катарзис (по Сергей Станишев), морални показалци (по Лютви Местан), „искрени извинения за честните хора" (пак по Станишев) и „тежестта на публичния образ, за да бъдем екзактни" (пак по Местан) създават само шум в системата и водят до смаяно от наглостта им мълчание. От него пък се възползва този, заради когото държавността напълно изчезна от тези географски ширини. Моля всички да станат - влиза Бойко Борисов. Той твърди, че за живота му има заплаха. Че ще го убиват нестандартно. Че Европа се тревожи. И пак - че ще го убият, едва ли не в затвора, след като Делян Пеевски го пъхне там.
Единствената причина, поради която тези хора получават някакъв изборен резултат, е защото се явяват едни срещу други. Ако Борисов, Станишев, Местан или Волен Сидеров се явят сами на избори, без опоненти, почти сигурно е, че дори жените им няма да гласуват за тях.
Машината, обаче сработва, щом се противопоставят. После я Делян Пеевски, я Цветан Василев ги взема майчински под крилото си. Всички тях. Без изключения. И опипвайки с „моралния си показалец" докъде могат да стигнат, всеки път бележат нови висоти в наглостта и се опитват да разширят смисъла на термина „психично здраве". Да, точно така - нито един от тези хора, не е обявен за умопомрачен. И все още няма нито една диагноза.
Така с малки крачки стигаме до... пъпката. В някакъв момент тя избива на Орлов мост, или пред Парламента, или пред Министерския съвет. Те се поглеждат в огледалото и я опипват с морален показалец, без да я чоплят, чакайки да мине.
Лошото е, че опитът им е показал, че това се случва. Пъпката завяхва и с малко фон дьо тен физиономията се изчиства. Досега винаги е ставало така.
Повече от една година ходя на протести. За Витоша, за Иракли, за Мирослава Тодорова. Срещу Бойко Борисов. Срещу Делян Пеевски. Срещу Сергей Станишев, Орешарски и Местан. И всеки път протестът ми има един и същ резултат - хваща за ръката някой и го води право към Дондуков 1. Някой от тях.
И това има своето обяснение. Те са съществени (т.е. получават възможност да управляват) не само защото са противопоставени един на друг, а защото вкупом са облагодетелствани от едни и същи места. Защото Корпоративна търговска банда (КТБ) умее да финансира и едните, и другите. Защото пистите на Цеко Минев се строят и при едните, и при другите.
И винаги става дума за пари. С тях това многоглаво чудовище може да ни покаже моралния си среден ръст - Делян Пеевски. Може да си напазарува всичко - електорат (нали знаете, че идват на власт с избори), протест, президент, някой и друг Волен - за подкрепа или шут.
Само от нас зависи дали ще им издадем касова бележка. Протестът трябва да роди политика извън този генезис. Това е голямата цел. Малката е да знаят, че трябва да внимават. Защото не сме пъпка, която ще мине.
За да се случи това, обаче ние самите не трябва да се държим като акне. А натам отиват нещата. Шест дни в 18:30 съм на едно и също място. И знам какво искам. Знам и какво не искам. Искам изцяло нов изборен закон, направен от Парламента и от няколко неправителствени организации, за които няма съмнения, че играят с едните или с другите. Искам да се гласува най-малкото машинно, за да имам поне някаква убеденост, че контролираният вот е минимализиран (защото нали помните - могат да си купят всичко). Искам преференциален вот - за да знам, че мога да гласувам точно за този, за когото искам - и хем ще е с лицето си, хем ще спазва някаква партийна идеология, която изповядвам и аз. Искам чисти избирателни списъци, за да не избират мъртъвците, а аз.
Искам независима съдебна власт и медии. Искам избиран пряко ВСС. И главен прокурор, за когото няма съмнения, че ходи със ситни стъпки до Банкя или Позитано.
Знам, че звучи скучно и сухарски - не е като да снимаш препълнено кошче за боклук и да обявиш, че протестът е на младите, красивите и образованите. И без да го видя обявено във facebook, съм сигурна в себе си, професионализма си, способностите си и възпитанието си - не изхвърлям фасовете си по улицата.
Ние не сме на София диша. Ние сме там, за да покажем, че искаме промяна. И трябва да говорим за тази промяна. Сега е времето да създадем условията за това. Умно и последователно - също както систематично изхвърляме боклуците си в кофата. Но не може тя да ни е център. Защото онези хора са изплашени и могат да бъдат ползвани, но когато заровим пръст в пъпа си, занимавайки се със собствените си качества и одухотвореност, все в един момент ще дойде време за море. И пъпката ще мине.
Все повече обръщаме недоволството си на парти. А само преди дни приятел ми подари шапка с надпис „Boston Tea Party". Двете неща са различни.
Фотография Васил Танев
Коментари