Краят на времето

Странно време е.
Краят на годината.
Като края на времето е. 
Като малка смърт.
Всички погребваме себе си. 
Старото си аз. 
И всички се раждаме отново.
Раждаме се от самоомерзението си. 
От надеждите си. От страховете си. От мечтите си. 
Нови.
Уж. 
Пълни с надежда. По-добри. По-силни. 
Уж.
В началото на годината.

А истината е друга. 
Че вече сме закъснели.
Че още с първото си осъзнаване сме изостанали на няколко обиколки от онова, което искаме да бъдем. 
Че цял живот гоним себе си. Представата за себе си. 
Но представата за нас, идеалното нас, винаги финишира първа.
Никога не се достигаме. 

Което не означава, че никога не се доближаваме.

Краят на годината е онзи момент. В който опитваме да скъсим дистанцията между нас и онова, което ни се иска да бъдем. 
Между онова, което е, и което би трябвало да е. 
Краят на годината ни дава повече време. Да осъзнаем, че времето свършва. 
И е възможност. Да разберем точно колко късно е. 

Точно толкова късно е. 

Толкова е късно да сме така заключени в себе си. 
Да не сме с онези, които ни правят щастливи. 
Да не казваме онова "обичам те". 
Да нараняваме хората, които трябва да прегръщаме. 
Да сме толкова лоши и толкова малки. 
Да забиваме ножове в собствения си гръб. 
Отново. И отново. 
Докато гръбнакът ни хрущи. 

Толкова е късно да се примиряваме. Че това е. Че ще си плуваме в океана от тъга и понякога ще си почиваме на малките острови на спокойствието. Че животът не зависи от нас. Че, хей, важното е, че сме живи. 

Защото, хей, не е. 

Никой няма нужда просто от живот.
От вдишване и издишване, и толкова.
От храна и вода, и толкова.
Аз не искам такъв живот.
Животът е сцена, но не сцената е важна.
А пиесата. 
Сценографията.
Репликите.
Кулминацията.
Развръзката.
Кой влетява в сърцето ти.
Кой те стиска така, че те прави част от себе си.
Чии животи променяш.
Как умираш. 
Как те помнят.
Ръкопляска ли някой.
Плаче ли някой накрая.
Това е.

В дома за жени с умствена изостаналост в Малко Шарково, община Болярово, област Ямбол, има просто живот. Има вдишване и издишване, и толкова. Има храна и вода, и толкова. Тук има 85 жени, които не искат такъв живот. Искат си пиесата. Искат си сценографията, репликите, развръзката. Искат си значението. Искат си себе си. 
Когато си в дом, всеки гледа да ти каже името си. И ако не го запишеш, обикновено идва "Записа ли ми името?" и "Запиши ми името". Като валидация на съществуването. Като "Има ме". "Тук съм. Не бях съвсем сигурен." 
В домовете повечето мечти са ограничени от оградата навън. Макар и всеки да мечтае да е отвъд нея.  
В тефтера си съм записала Мечти, Малко Шарково:

"Кристина - лак.
Николинка П. - парфюм, часовник.
Тодорка - лак, гердани, пръстени.
Димитрина - червило, лак, сенки.
Николинка М. - гердани, панделки, синджири, огледало с дръжка.
Веса - гребен, огледало, гривни."

Няма да сбъркаш, ако им изпратиш колет. 
Но няма да сбъркаш и ако настояваш правителството да затвори дехуманизиращите домове за възрастни и да разкрие алтернативи в общността.
Не само малките, и големите мечти на хората без възможност да ги сбъдват зависят от нас.  

В специалния дом за временно настаняване на чужденци в Любимец, област Хасково, който, да уточним, е държавен, и където има затворени и деца, в момента имат нужда от перилни и почистващи препарати, дезинфектанти; захар, ориз, брашно, макарони, сухо мляко, чай, кафе, консерви; сапун, самобръсначки, дамски превръзки, тоалетна хартия, пасти и четки за зъби; дрехи, бельо, обувки, чехли, хавлиени кърпи; химикалки, цветни моливи и блокчета за рисуване; съоръжения за детска площадка - люлки, пързалки и катерушки, спортни пособия, шах, карти и други игри; книги, списания на различни езици; таблетки аналгин, темпалтин, спазмалгон, ранитидин, лопедиум, но-шпа, хлорнитромицин, беналгин, неуралгин, ефизол, парацетамол, йодасепт, витамин C, ксилометазолин капки, волтарен ампули, лоринден C крем, спирт 95%, перхидрол 30% - и още много неща.
Когато бях там преди месец, на двора имаше хора по джапанки и къси ръкави - в температури, близки до нулата. Директорът на този държавен дом постоянно се моли на Червения кръст за всичко онова по-горе, но по думите му - без резултат. 

Няма да сбъркаш, ако им изпратиш колет.
Но няма да сбъркаш и ако настояваш вбесяващото незаконно задържане на бежанци, възрастни и деца в тези домове да спре - например като подпишеш тази петиция.
Не само малките, и големите неща зависят от нас. 
Краят на времето е. Няма за кога да отлагаме.

Този текст изразява личното мнение на неговия автор
и не представлява непременно позицията на Български хелзинкски комитет.

Фотография Васил Танев