Ето защо покрай празника
на влюбените взехме, че пообиколихме няколко места в София, свързани с някои от
най-известните ни майстори на стиха. Случихме хубаво време и това ни настрои
оптимистично - ако не за съдбата на поетите, то за тази на поезията.
Докато част от нас умуват
кого да почетат на 14 февруари - Св. Валентин или Св. Трифон Зарезан - българският
лирик Кирил Христов отдавна си е решил проблема: „Жени и вино! Вино и жени!".
Известен бохем, в младостта си Кирил Христов често сменя квартирите (и жените),
бил е съсед с Вазов, когото според спомените на съвременниците не тачи особено,
а в края на живота си - след дълъг период на странстване по немско и в Прага,
откъдето си води съпруга (не и първата) - намира пристан на днешния бул. „Овча
купел" 6. Уви, заради разклатеното си здраве тук не пие вино, а овчокупелска
вода, за която се смятало, че е лековита. Но имал поне една утеха - чешката му
половинка била с 26 години по-млада от него.
До входа на кооперацията,
в която минават последните години от живота му, има паметна плоча, буквите
върху която изглеждат като изкълвани от птици.
Виж ти, какво съвпадение -
последният дом на Кирил Христов се намира на бул. „Овча купел" 6, а този на
Христо Смирненски - на ул. „Овчо поле" 116. Приликите не свършват дотук. Дали
овцете или някой друг са причина, но върху къщата на Смирненски липсва какъвто
и да било знак, че там е живял един от най-пламенните български поети. Подобен
знак, трудно разпознаваем дори и от посветените, откриваме чак през няколко
преки - в градинката около църквата „Св. Николай Софийски", на ъгъла на
„Пиротска" и „Опълченска".
Самата сграда на „Овчо
поле" 116 прилича на нападната от „жълтата гостенка", виновница за ранната
смърт на Смирненски. От 1959-а тук е музеят на поета, който е затворен за
посетители през 2004-та - разпадащата се постройка става твърде опасна.
Успокоителни новини идват от Националния литературен музей - в скоро време сградата,
която била общинска собственост, ще премине към него, където се заклеха да се грижат
добре за нея.
Смирненски влезе в
учебниците и в главите на поколения българи като певец на революцията и
градската беднота. Неговото творчество обаче е доста по-богато. Ето куплет от
стихотворението му „Бохем", подходящ за международен празник на влюбените,
какъвто е Денят на Св. Валентин:
Безумно от мен са обичани
-
безумно и с порив един
и тежките нимфи в
Казичане,
и леките дами в Берлин.
Друг поет, чийто любовни
трепети остават затрупани под пластове пролетарска романтика, е Никола
Вапцаров. И той си отива рано от тоя свят, но поне всеки, който се разхожда из
центъра на София, лесно ще открие сградата, построена през 1936-а, в която
лирикът прекарва последните две години от живота си - на ъгъла при ул. „Ангел
Кънчев" и „Хан Аспарух". Красива паметна плоча, за която Кирил Христов искрено би
му завидял, удостоверява това, а добре уреденият музей, създаден през 1952-ра и
отворен за посетители от 1956-а, е на четвъртия етаж. Първоначално това е само жилището,
което лелята на поета му предоставя, но по-късно към него са присъединени и
други два апартамента, които държавата отчуждава. Квартирата е център и на
антифашистката дейност на Вапцаров, за която той е арестуван през март 1942-ра
и осъден на смърт.
Изглежда, че Вапцаров не
би погледнал благосклонно към суетливите вълнения, които ни обхващат около Деня
на Св. Валентин - няколко реда от стихотворението „Кино" показват неодобрението
му към индустрията, която паразитира върху любовта:
Един размазан Джон
целува стластно Грета.
По устните му -
сладострастна лига...
С т и г а!
Ако някой от
домовете на поетите може да бъде наречен
с пълно право „любовно гнездо", то това е къщата на ул. „Раковски" 136. В нея
на 29 ноември 1912-а току-що взелите се Пейо Яворов и Лора Каравелова наемат
втория етаж (тогава сградата се води на номер 126) - за 5 стаи, кухня и пералня
наемът е 115 лева на месец. Уви, само година по-късно, на 30 ноември 1913-а, Лора
слага край на живота си, а след фаталната нощ и собствения си неуспешен опит за
самоубийство Пейо напуска квартирата.
Вероятно заради особената аура музеят на Яворов в София е създаден именно тук - с разпореждане на
Министерски съвет от 12 ноември 1955-а. Отваря врати за посетители на 29
януари 1963-та, а от 1976-а е филиал
в структурата на Националния музей на българската литература, сега Национален
литературен музей. Сградата е исторически паметник на културата от
национално значение. Освен гостната стая и работният кабинет на поета, които възпроизвеждат
обстановката, в която Пейо Яворов и Лора Каравелова живеят през 1912-913-а, тук е възстановена и т.нар.
„посмъртна стая" с вещите и мебелите от последното му жилище на ул. „Солунска", където на 29
октомври 1914-та слага
край на живота си.
Семейното жилище
на Пейо Яворов и Лора Каравелова е държавен музей в частна собственост. Главният уредник Марко Цветков казва,
че през годините съдбата му е определяна от сложни юридически казуси и
прибързани административни решения. В момента сградата е собственост на фирма „Дом Яворов" с управител
Володя Лозанов, Велик майстор на Великата ложа на старите, свободни и приети зидари в България. Музеят функционира,
макар и при доста тежки условия.
Съдбата на „любовното гнездо" на Яворов носи същия драматизъм, както и
любовният живот на поета. Някак далечно и в дисонанс с приповдигнатите
настроения около Св. Валентин звучи една от най-съкровените любовни изповеди в
българската поезия:
На Лора
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!
В съседство с музея на
Яворов - на ул. „Раковска 138" - е къщата музей „Петко и Пенчо Славейкови". Това
обаче не е истинското жилище на Славейкови (разрушено е през 1932-ра), а апартамент,
дарен на държавата през 1949-а от внучката на Петко и племенница на Пенчо - Светослава
Славейкова, която е и първият уредник на музея. Открит е
за посетители от 1951-ва; възстановени са кабинетът и гостната в оригиналното
жилище - изложени са предмети, картини, книги и мебели от него, а сред тях е и скромната
дървена маса, на която е подписана Търновската конституция. Освен богатия литературен и
исторически архив на Петко, Иван, Рачо, Христо и Пенчо Славейкови музеят пази книги, вещи и мебели на поетесата Мара Белчева, с която
Пенчо Славейков е от 1903-та.
Когато надникнахме в тази
обител, тук - по съседски и заради по-добрите условия - тъкмо започваше премиерата
на Не бой се и ела, книга за
любовните истории на Яворов в стихове и писма. Посетителите бяха толкова много,
че някои стояха на стълбището и дори на улицата, което е рядка радост за окото.
Не останахме дълго обаче, а поехме към площад „Славейков", за да приседнем до
бронзовите фигури на Петко и Пенчо (паметникът е на мястото, където се е
намирала къщата на семейството) и в очакване на Свети Валентин да си припомним
някой техен стих. Като например този:
... той ме е прегърнал с
клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла...
Пенчо
Славейков, „Неразделни"
Последна спирка от нашата
обиколка е къщата-музей на Иван Вазов. Намира се на ъгъла при улиците „Раковски"
и „Иван Вазов"; известна е с кафенето в двора си и честите литературни събития
в нея. Сградата е построена през 1895-а, а музеят е открит на 26 ноември 1926-а,
пет години след смъртта на поета. Това всъщност е първият български литературен
музей.
Всеки би могъл да разгледа художествено-документалната експозиция, да
влезе в гостната, където Вазов се среща с близките си приятели Константин
Величков и проф. Иван Шишманов, да види кабинета на писателя с работната маса и
библиотеката му, да надникне в спалнята, където са изложени елегантните му
дрехи и да си спомни, че поетът винаги се е обличал повече от добре и е
изпитвал слабост към слабия пол. Като младеж Вазов пише и „еротични" стихове,
част от които излизат в книгата Майска
китка. Тя е издадена през 1880-а от Христо Г. Данов и без знанието на
автора; по-късно той се срамува от тях и ги нарича „слаби и неудобни". Дори и
да е така, ще е забавно да ги видим върху някоя от картичките за Свети Валентин:
Твойте ненки страстни
не видя в тоз час,
но че са прекрасни,
туй догаждам аз.
Може би приличат
на два портокаля,
затуй ме привличат,
та да ги погаля.
„На непознатата девойка"
Ами, това е. Честит празник
и не прекалявай - и с виното, и с поезията.
Текст Петър Чухов
Коментари