Казват, че да си краен не винаги е толкова печеливша стратегия, но пък няма нищо по-лошо от това да си неясен спрямо себе си и другите.
Ненавиждам, но и същевременно понасям явления като „Може би”, „Донякъде”, „Почти”, „Не точно”...
Цялата тази натруфена с мрачни краски мистерия, която е присъща за драматичните любовни клишета, съвсем не отива на нас двамата.
Драмата и недомлъвките са за други сюжети и филми.
В този живот, ние (и обстоятелствата) сме избрали завинаги своите главни роли. Ролите на приятели. Нито повече, нито по-малко от това.
А за да изградим както трябва своите образи и да им придадем нужната дълбочина, ни е нужна воля, яснота и по-малко летене в облаците.
В приятелството не можем да си позволим емоционални урагани, наранено его и сърце и безмислени игри на гордост и предразсъдъци.
Не можем да градим пясъчни кули от неуместни трепети и безрасъдни, твърде дълги съзерцания докато се разхождаме. Не можем да заемаме мислите и сънищата на другия и да усложняваме допълнително живота си.
Единственото, което ни остава, е да съхраним чистотата на безкористната обич и да се радваме, че все пак съдбата е решила да ни срещне.
Знаем, че се налага да приемам приятелството като единственият начин да споделяме световете си и да бъдем поне малко щастливи. За това трябва да се стараем да отпратим всичко различно от него...
Ако ти не съумееш да го поддържаш търпеливо, меланхолично и красиво по свой начин, то винаги можещ да си тръгнеш.
Приятелството има прилики с любовта- то ти дава право да свободен избор, не обсебва, не манипулира и не иска празни обещания и захаросано, фалшиво съвършенство.
За това, решиш ли да си тръгнеш някога, когато „просто приятели”, ще започне да те наранява повече, отколкото можеш да понесеш, направо го директно, истински и завинаги.
Не ми давай фрагменти присъствие, защото болят повече от всяка една окончателна липса...
Коментари