Борис Зафиров е от Пловдив, където след сериозно скиталчество се връща за постоянно преди четири години. Което обаче не му пречи да отскача често към София, където в момента в Червената къща можеш да гледаш документалната му постановка Безсъщност. Между гимназията и двете му висши образования има сериозен период на търсене и лутане, преди да усети нуждата да използва театъра в ролята му на катализатор на обществено мнение и да ползва трибуната му, за да представя сериозни социални казуси. Така беше с Да купиш история - моноспектакъл с Благой Бойчев, така е и с Безсъщност - постановка, която обръща погледа си към трудната и почти невъзможна у нас интеграция на душевно болните в обществото. А сега нека оставим Борис да разкаже повече.
За Безсъщност
Безсъщност е документална, вербатим постановка, която борави изцяло с реални истории от интервюта, които аз и актьорите взехме по време на срещите ни с тези хора. След което дойде и най трудната част - да бъдат компилирани и адаптирани за сцена. За моя радост драматургът на проекта - Цвета Ерменкова, се справи по най-добрия начин.
Проектът се зароди от това, че имах лично отношение към хората, с които работехме. В самото начало нямах никаква идея какво точно ще се случи и какво ще излезе от разговорите ни. Единственото, което знаех със сигурност е, че не искам да спекулирам с техните случаи и да създавам медийни сензации. Това, което най много ме вълнуваше и ме водеше, беше интересът ми към тяхната лична история и по какъв начин тя е била прекъсната.
През цялото време бях с ясното съзнание, че не съм лекар, нито психиатър, затова се интересувах от тях в чисто житейски план. Говорехме си за детството им, за спомените им, за отношенията им с близките, за хобита, амбиции, мечти - неща, които в днешно време сякаш остават в албума с черно бели снимки. Това са бази, от които произтичат повечето проблеми, въплътени в драматургията на големите произведения в изкуството. В случая това е още по изразено, защото разглеждаме проблем на хора в неравностойно положение. Всички тези житейски планове в повечето случаи при тях бяха частично или изцяло липсващи. Не знам дали това е причината те да са с диагнозите, с които са в момента, или това е следствие от настъпилите в живота им промени. Важното за мен беше, че говорейки за тези неща, успявах да достигна до тяхната човешка същина и личната им история.
Екипът е важен, защото ако актьорите не се бяха съгласили, не мисля, че щях въобше да се хвана да правя този проект. За мен е изключително важно да избера актьор/пърформър, който се вълнува живо както от общия проблем, така и от частния казус на личността, която ще престави на сцената. Същото важи и за останалия творчески екип. Успяхме да изкараме завършено представление за по-малко месец репетиции, благодарение на това, че си имахме доверие и знаехме какво търсим като краен резултат.
Когато гледам сцената, виждам непрестанно движение между личността на актьора и тази на персонажа му.
Сцена от Безсъщност, фотография Жоро Аранжоро
И останалото
Събуждам се с поредица глупави въпроси, с които изнервям човека до себе си.
Не мърдам от вкъщи без колелото и рейбаните.
Никога не закъснявам за самолет само.
Най много съм се срамувал като малък, когато глeдах Бай Ганьо на сцената на драматичния театър в Пловдив.
Все си повтарям, че не трябва да се ядосвам на баба си.
Идеалната вечер е тази, в която няма напрежение.
Обикновено съм в движение.
Никога не танцувам на латино, рап и фънк и особено на латино-фънк.
Падам си по Роланд Хауард.
Беше велико, когато гледах за пръв път представление на Оскарас Коршновас - Ромео и Жулиета.
Влизам в огъня заради невнимание.
Дойде ми до гуша от собствените ми глупости.
Не казвам на никого, че ще започна шофьорски курсове. Оп, казах го!
Под леглото ми има филтри.
Страшно се изложих, когато преди няколко години Георги Тошев ни беше поканил на обяд, мен, Марий Росен, Юлия Огнянова, Велимир Велев и Василка Бумбарова и аз след това му казах: “Благодаря ти, Тошо, за поканата”.
Майка ми често ми казва Борко.
Искам да остарея като спокоен дядо.
Правя се на луд, когато ми стане скучно.
Скачам на бой, когато ми скочат.
Убивам за очилата си.
Не си позволявам да ходя без чехли.
Заспивам на тихо.
ФИЛМИТЕ
Последно гледах Патерсън.
Най-големият актьор за мен е сложен въпрос. Може би Наум Шопов?
Харесвам режисьори като Бергман, Кешловски, Звягинцев, Винтерберг, Христо Христов.
Няма по-глупав филм от... е, винаги има по-глупав.
Много се смях на Диви разкази.
Планирам да видя Нанук - това е филм, за който се вълнувам от самото начало на проекта. Сценаристът му ми е много близък приятел и съм убеден че е написал много добър сценарий.
МУЗИКАТА
Обикновено слушам новите си плочи.
Никога няма да ми омръзнат старите ми плочи.
Най-добрият концерт, на които бях май беше първият на A Place to Bury Strangers в малката зала на Mixtape 5, за което мога да благодаря на Indioteque.
В София искам да дойдат Death in Vegas.
КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Приказка без край.
Сега чета писмата на Лора до Яворов.
Най-добре пише Цвета Ерменкова.
ТЕАТЪРЪТ
Ходя на театър, защото имам потребност и защото ми е кеф.
Пиесата, която най-много ме впечатли, е когато бях първи курс и гледах Сънят на Гогол.
Обичам текстовете за театър на Метерлинк и Ибсен.
Последно гледах Страх.
ИЗЛОЖБИТЕ
Интересна ми е всяка една изложба, която ме провокира по някакъв начин.
Последната изложба, на която бях, е на Емил Атанасов в градска художествена галерия в Пловдив.
Любимите ми художници са двама, или по-точно две - Ивет и Ида, близначки на по шест години.
Следващото представление на Безсъщност е на 3 декември,
в Червената къща, от 19:30
Текст Ивайло Александров/ Фотография Катя Чаушева.
Коментари