Лятото в София е бутикова поезия за ценители. Няма рима. Има свой особен ритъм. Изгаря, лепне, боли. Ухае на бира и празнота. Има толкова много място за мечтите и разпилените умове.
Лятото в София вървя пеша, понякога ползвам и градски. Качвам се в някой стар трамвай, чийто часовник почти е спрял и бавно минава през булевардите. Мързи го и мечтае за море. Вътре е топло. Въздухът е горещ, но свири прекрасно и напомня за някакво сладко минало. Скоро един такъв бавен красавец ме заведе до центъра. Не отивах в градинка и на пейки, а се устремявах към любм бар с хубава музика. Имах среща за бира. И втора. Трета. Четвърта. Още? Противно на трамвая, моят часовник вървеше устремено в своя посока и времето препускаше към някаква своя неизвестна страна. Наближи полунощ и неусетно градският транспорт заспа. Трамваите се прибраха по депата и се посветиха на своя прохладен летен сън. А за мен кой ще се погрижи, София? Нямам каляска и скоро самата аз ще се превърна в тиква.
Гледах такситата. Гледах и празните улици. Реших да сложа музика в ушите си и да вървя. Изглеждаше така, сякаш градът спи и е само мой. Защо не? Бръкнах в джобовете си и бавно, подобно на своеобразен трамвай със счупен циферблат, започнах да пълзя по улиците.
Нощем София не спи. Малките улици дремят, но клепачите са наполовина отворени. Усещах, че някаква огромна порта е била отворена преди миг и от нея са излезли всички онези, които нощем изглеждат вълнуващи. Видях ученици, които не са вкъщи, макар да им е забранено да са навън. Светът е мой, да, но е и много техен. Умовете им са отворени. Опиянени са от неприличната си младост и не ги интересува останалият свят. Те имат своите идеи. Те също, подобно на мен, са влюбени в Ленън и Морисън. Носят цветя в косите си и правят града щастлив. Дънките им са скъсани и на гърбовете им висят китари. Те не са на море и планина, не спят на палатки. Пият бири пред НДК и споделят световете си. Мечтаят, че някога ще са на 20 и всичко ще е различно. Ще останат завинаги млади. Така поне казват.
Няколко пресечки след младите идват и скараните двойки. Тези, които не са избрали да бъдат в такси. Тези, които решават проблемите си по улиците. Вървят на различни тротоари и аз съм там и не зная кого да погледна. Неудобно ми е да мина край тях. Сякаш ще наруша нещо. Сякаш ще разваля ритъма на импровизираната им драматична поезия. Ще се чувствам като излишен реквизит на сцената. Точно преди кулминацията. Следвам ги тихо и наблюдавам. Ставам прозрачна и чувам, че те се обичат. Сърцата им говорят. Гледат се криво, но с обич. Обвиняват се на глас, а на ум се прегръщат, но никой няма да отиде на отсрещния тротоар, защото всеки носи своята правота. Изведнъж свиват между малки блокове. Дали се прибират? Ще пият ли? Преследват ли се? Не знам. Каквото и да правят, правят го от една и съща страна на улицата.
След влюбените бродих сама. Отдалечавах се от центъра. Слушах си моята музика. Усещах хладното лято по мен. С луната си приказваме и си споделяме. Поглеждаме се срамежливо и крадем тайните си. Срещу мен се задава човек, който бавно върви. Уплаших се. Като малка прекалявах с филмите на ужасите и днес го оценявам като трагична грешка. Може да е весел и мъдър персонаж от разказ на Чехов. Може да е и психопат. Глупости. Дистанцията помежду ни се скъси и го погледнах. Какво облекчение. Беше акордеонистът, на когото преди няколко дни оставих малко парички в шапката. Свири на Стамболийски. Онзи ден го подминах, но музиката му ме пренесе някъде далеч по бреговете на Сена и се върнах. Усмихнахме се. Не си казахме нищо и той не спря да свири. С поглед си благодарихме. Аз за музиката, той за малкото в шапката. Сега в мрака на нощта отново го разпознах. Срещнахме очите си и пак никой не проговори. Отново се усмихнахме и тихо се прегърнахме с поглед. Защо се прибира толкова късно? Нима е свирил до полунощ? А градският? Всъщност той е един своеобразен и ходещ Париж, който не се нуждае от таксита, рейсове, трамваи и метро. Когато пожелае, може да отиде до Сена.
Започвах да се чувствам много комфортно в тази красива и привидно призрачна, моя поетична София. Малък нощен ренесанс. Наближавах вече празните улици на любимия квартал, който пази тайните и спомените ми, още от най-ранно детство. Преди един от последите големи булеварди, които трябва да пресека, спирам на един тротоар. С червеното от другата стена се гледаме. Хвърлям поглед на луната, на самотата и на заблудените автомобили. Бях заклещена в едно сладко безвремие. Отсреща под червеното човече беше застинал още някой. Още един, който очевидно не е на палатка и все още не е стигал до морето. Много висок мъж с черно бомбе. Впрочем аз също бях с шапка. Нищо, че е лято, нищо, че не сме в роман на Оскар Уайлд. Или бяхме? Мигът изчезна и човечето на светофара позеленя. Тръгваме. Разминаваме се. Погледи. Усмивки. Всичко е толкова бавно и поетично, София. Остани такава, моля те. Не събуждай градския и не пускай делничните хора по улиците. „Хубава шапка", каза. „Хубава шапка", отвърнах. Пък дали някога някъде ще се видим? Вероятно в някой роман? Или в поредната лятна нощ. Тогава, когато няма каляски и всички сме тикви. Когато градският тихо спи и София е бутикова поезия за ценители.
Коментари