Свещи

РЕДАКТОРСКА БЕЛЕЖКА: Прочетох "Свещи" от Лиляна Гелев и разбрах защо толкова много обичам работата си. Срещам се с едно огромно количество истории всеки ден. Някои доста ежедневни, други крайно поетични. Това, което видях в "Свещи" обаче, ме изпрати на едно напълно ново за мен място: душата на автора, която нито беше ежедневна, нито поетична. Беше толкова близко до истинските вътрешни намерения и мотиви на авторката си, че емоциите в един момент станаха прекалено много. Определно това е любимото ми четиво за днес.

Христо Станчев

Свещта представлява изстинал восък, отлят в определена форма и обгръщащ фитил, който пламва и разпръсква светлина, когато бъде докоснат от възпламенената кибритената клечка или искрата на запалката. Веднъж извисила пламък над себе си, свещта започва малко по малко да достига своя край и постепенно завършва своето начало. Да, тя наистина завършва своето начало.

За разлика от човешкия живот обаче, ако поставим под нея купичка, в която тя да изтича, събралият се в нея парафин отново би могъл да бъде използван за нова восъчна фигура (може и да не е свещ), в чиито център бива потопено фитилче, чакащо мига, в който ще пламне отново. И така до безкрай.

Дотук с енциклопедията. Как, по дяволите, може една свещ да има безкраен живот, а ние все така умираме? Замислих се: умираме ли наистина? Всеки човек изгражда свои представи за смъртта и това, което потенциално се случва след нея. Абсолютно никой не е сигурен в това какво следва, защото чисто и просто няма случай, в който някой покойник да се е върнал сред живите. А това стига ли ни като отговор, или можем да стигнем до извода, че след смъртта все пак нещо се случва?

Въпросите, които задавах, се редяха пред мен като свещите в църквата по Задушница. Гледах надолу, а восъкът от свещта в дясната ми ръка капеше по босите ми ходила. Изгаряше кожата ми. Душата ми я болеше. Виках кански. Не можех да дишам.

Минаха няколко дена, восъкът още капеше. Крясъците ми бяха замлъкнали и се бяха впили в кожата на лицето ми, точно както фитилът се беше впил във върха на свещта, която все още гореше.

Гледах пламъка и най-сетне след всичките тези мъки, тишината беше факт. Душата ми също мълчеше, а аз най-сетне знаех какво е да си мъртъв.

Повтарях: да си мъртъв не е нищо повече от идея в собствената ти глава.

Свещта изчезна, восъкът стана на вода и се изпари. Счупиха се законите на физиката като стъклените бутилки по пода на апартамента ми след купона миналата седмица. Легнах по гръб и успях да усетя студения бетон. Погледнах към небето и видях една птица.

Отново бях жива.

Текст Лиляна Гелев