Салвадор Доминго Фелипе Хасинто Дали и Доменек, първи маркиз де Дали де Пубол - последният да затвори вратата, моля. Ще ми се и аз да имах такова име, мамка му. Наистина е трудно да вникнеш зад делото на човек, който е творял, само за да захвърли рационалността на вятъра и после даже сам да не знае какво точно е правил. Абсолютен мегаломан, егоцентрик и идиот в най-красивия и сюрреалистичен смисъл на думата, Салвадор Дали живял в своята собствена вселена на всички възможни нива. Но зад екстериора на личност, която е напълно откъсната от останалия свят, стои и интериорът й. Какъв е той? Да не би да очакваш някакви компенсативни качества? Не, само такива, допълващи твърдението. Така че, закопчай си колана, провери дали си носиш сексуалните травми и теоцентричните екзистенциални мъки, и се приготви за пътуване през пустощта на Каталуния. Нека се впуснем в същността на картините на Дали, които представят не просто сънищата му, но и фрагмент от човешката мечта... по един много, много извратен начин.
За да разберем какво се крие в главата гениалния Дали, за да видим смисъла зад мустаците, подобни на лаврите на гръцки бог, ние трябва да имаме поне просто разбиране за творческия му похват. През по-голямата част от живота си той действал като сюрреалист. За непосветените в десетте хиляди направления на изкуството, сюрреализмът е движение, целящо да счупи границите на нашата реалност. Сюрреалистите се целят да отворят потенциала на несъзнатия ум чрез на моменти леко ексхибиционистка, фройдистка психоанализа, изрaзена в... изкуство. Накратко - рисуват това, което сънуват. Всъщност, практиката се приближава изключително много до революционните открития в психилогията през XX век, както и към тибетските традиции за йога на съня. Нищо чудно, че са успяли да достигнат до толкова революционни социални послания и пробиви в собствената същност на умовете си. Разбира се, самообявеният спасител на изкуството - Дали, в протест на дървено мислещите сюрреалисти казал: „Сюрреализмът - това съм аз!”. Затова и се фокусираме на него.
Телефонът-Омар, както виждаш, не съдържа нищо логическо в себе си. Най-сюрреалисткото нещо, което човек може да направи, е да вземе два предмета, които нямат нищо общо един с друг, и да ги залепи с латекс. Макар, че на пръв поглед това е една от по-семплите композиции на Дали, всъщност тя е и една от най-фундалментално въздействащите на общочовешко ниво. Слушалката на телефона е средство за комуникация, което доближаваме до най-интимната и уязвима част на телата си - нашите лица. В същия момент за нея е прикрепено едно от чудатите зъдания на морското дъно. Омар с остри щипки и кой знае колко крака, с които кой знае какво ще прави като го сложиш на ухото си. Да не забравяме, че гениталийте му са залепени за микрофона. Чаровно.
In Voluptas Mors. Двете любими неща на Дали в една композиция - еротика и смърт. Великолепно. Оптичните илюзии и визуалната когнитивност били едни от многото интереси на гениалния Дали. В снимката можем да видим или огромния череп на смъртта, или седемте музи, които го изграждат. Дали смятал, че нещата, които виждаме в подобни дуалистични композиции, са ключове към индивидуалната ни психика. По един начин тази композиция рефлектира и житейския път на човек. Във всеки момент от живота си той или се възхищава на голите музи на удоволствието или се взира в очите на сигурната смърт, която уверява, че сладостната плът на жените е не повече от тленно щастие.
Разпятие (Corpus Hypercubus) е една от картините на Дали от поредицата „Ядрен Мистицизъм”, родена от възхитата му към ядрената енергия след бомбардировките в Япония. Всъщност, през целия живот на мустакатия автор я има тематиката на наука и религия, вплетени в едно в изкуството. В тази картина наблюдаваме Исус разпънат не на кръст, а на тесеракт - изключително сложна четириизмерна математическа фигура. Картината малко напомня на есетата на Камю за абсурдизма. Накратко обяснено - човек търси някакъв смисъл зад живота си и вселената. Някаква духовна истина, без която реалността губи всякаква рационална подредба. Истината обаче е, че колкото повече се доближаваме до науката, толкова по-монолитна става абсурдната теория, че вселената всъщност няма причина за съществуване; че ние живеем животите си на тази планета без какъвто и да е планиран смисъл. Всеки от нас иска да докаже обратното, да види някаква магия и мистика, но осезаемата реалност, като че ли с остриета от начупено стъкло, раздира крехките ни надежди за духовна истина.
В началото казахме, че Салвадор Дали е човек, способен да живее само в своята собствена, изолирана реалност. Всъщност това не е чак толкова истина. Повечето хора се вглеждат в другите и ги използват за огледало, за обратна връзка, по която да водят личния си морален компас. Дали обаче самият Дали се е вглеждал навътре в себе си, за да види с яснота истинското отражение и проблеми на заобикалящия свят, в който живее?
Истината е, че по един изключително проникновен начин никой не е разбирал другите така, както единствено и само той. Затова и произведенията му остават безсмъртни. Както в творбата, която виждате по-нагоре („Постоянство на паметта”), времето е безсилно пред посланието на Дали и просто се стича в съсухрената пръст. Този гений е създал над 1500 картини и макар че се вгледахме в една миниатюрна порция от тях, пак можем да стигнем стъпка по-близо да нашата собствена истина. Казахме и че е идиот, и все още го вярваме. Все пак, за да се разбере един идиот, е нужен друг такъв.
Автор: Симеон Николов-Монката
Коментари