Най-лесно се обичат химери

Всички казват, че неизживяната и нещастна любов е една от най-тежките агонии, които човек може да си причини. Но замислявайки се над подобно твърдение, си давам сметка,че всъщност е сто пъти по-лесно да обичаш един далечен образ чиято реална версия си е отишла преди много време, но ти упорито отказваш да го приемеш.

Запазил си част от версията за себе си и удобно съществуваш в нейната тиха, призрачна компания.

Да обичаш химера е също толкова леко и безпроблемно, колкото да сънуваш красив сън. Нямаш отговорности, не се сблъскваш с никакви трудности и такава любов не може да премине на друг етап или да угасне, защото живее само в представите ти. Тя е като онази муза, която всеки творец преоткира отново и отново, само за да се докосне до няколко искри вдъхновение и да изтрие за малко празнотата и отчаянието от поредната екзистенциална криза.

Илюзията за вековната и безсмъртна любов е способна да затвори очите ти за всичко онова, чакащо те в реалността.

В онази реалност, в онзи материален свят, където да обичаш истински е нещо взаимно, но и често сложно, объркващо и разтърсващо целият ти свят. Където връзките не са само романтични признания, неизпратени любовни писма напоени със сълзи, красиви обещания, цитати от Шекспирови сонети и бледи онлайн откровения.

В истинския живот, чувствата не се зараждат от захаросани спектакли или превзети, трагични сюжети съществуващи само в главата ти.

Любовта там е всестранна и съвкупност от безрой красиви несъвършенства, често трудна и изпълнена с доста изпитания и разногласия, но винаги струваща си да бъде съхранена.

Химерата се обича лесно, понякога даже е повърхностна, но е така добре напудрена и украсена с пластове изгубени надежди, спомени и наивни очаквания, че може лесно да бъде сбъркана с нещо изключително възвишено и неземно доближаващо се до кралския разкош на слънцето.

Но не е тайна, какво се случва, ако се доближиш прекалено много до него...

Химерата е като хубавото питие, действащо на сетивата или красивите мелодии и произведения на изкуството, омайващи душата и каращи да ги съзерцаваш до безрай. Тя напомня на приятно пътуване, организирано от някой друг, но така лековато и подредено, без никакви рискове и приключения. Сякаш с нея можеш да полетиш излежавайки се на пухкав, цветен облак и да наблюдаваш безучастно всички онези, които живеят на Земята.

Решиш ли да й бъдеш верен до край, няма да ти се налага да се бориш за нищо, нито пък ще предприемеш някакво действие за промяна и развитие на ситуацията. Поради простата причина,че и ситуацията, както всичко останало не съществува.

Ще си в един чуден и сладък унес, в твоята удобна, приказна паралелна вселена...докато накрая онова, което е истинско и е до теб ще си отиде.

И накрая ще останеш сам с твоята химера. Толкова лесна за обичане, толкова фалшива. Тази призрачна отломка на спомена за някой, който отдавна е друг и никога няма да се върне може да открадне истинския ти свят. Дали си струва? Не мисля.

Забрави за егото си, ако си във връзка

Със сродната ти душа ли си?