Най-неблагодарната работа е женската...

Неблагодарна работа си е това да си жена, ей, от мен ще го знаете! И не съм тук да мрънкам относно идеята колко е нечестно, че от мен се очаква да готвя, чистя, пера, да водя деца на детска градина или училище, да работя, да знам три езика, да съм успешна в работата си, да се грижа за мъжа си и неговия тотален комфорт, да взимам децата от образователната им институция, да решавам домашни с тях – да бъда едновременно линвист, математик, човек на изкуството и науката, да планирам бъдещето им наред със своето, да търпя капризите им когато след като съм готвила 3 часа ми кажат, че биха предпочели чипс, да разбирам от шивачество, фризьорство, да имам медал по автомобилизъм всеки ден между допълнителните уроци на децата и работата си, някъде между всичко това да спортувам, да имам красива фигура и нека не забравяме – винаги гримът и косата ми да бъдат наред, а маникюрът ми да е без никаква следа от всичкото време, прекарано над мивката с гъба и четка в ръка. И думичка няма да кажа във възражение на това! Тук съм да се оплача от друго.

Някъде между всички тия задължения, моята личност се заличава. Къде отиде индивидуалността на жената? Къде отидоха всички ласки, които ние, които полагаме кански усилия, би трябвало да получим в замяна? Нещо по веригата не се връзва и не, не казвам, че мъжете си клатите краката и не правите нищо, което има значение. Просто жените сме хем двигателя, хем влагаме цялата емоционалност в една връзка. А отсреща? „Тя Мимито знае, че я обичам, кво ще й ги купувам тия цветя?“. От нас се очаква просто да си бъдем наясно, че сме обичани и за по-лесно ако може да си го напомняме вероятно докато сме надвесени над поредната тенджера пилешка супа. И страстта и романтиката, с които сме били спечелени в началото бързо и безславно са си отишли някъде там в първата година.

Хитри ловци сте мъжете, но не знаете как да задържате плячката си задълго. И после сте безумно сърдити, когато ние потърсим мимолетно щастие извън вас и умът ви не може да побере как се е стигнало дотук. Я се замислете отново! Или се чудите къде е отишло онова греещо привлекателно момиче, по което бяхте луди някога. Аз ще ви кажа къде отиде – изгуби се по монотонния път между кухнята, работата и телевизора в хола, където, между другото, се намират единствените 30 минути внимание, които напоследък получава от вас. Дотолкова сте свикнали с всичко, което тя прави, че го намирате за еквивалент на нищо. Принизявате я до просто съществуващ обект наоколо. Получава само зюмбюли на 8ми март от колегите си. От вас – нищо.

Част от вас ще махнат с ръка подигравателно и ще кажат: „Пък ние с Марчето не сме женени, за нас не се отнася това!“. Грешите, обаче ще кажа. Това, че Марчето все още не си прекарва красивите години до печката заради вас, съвсем не означава, че вашето отношение не е същото. И не, мъже, тук не искам да кажа, че сте някакви чудовища, нито искам да ви соча с пръст. Искам само да кажа, че твърде лесно ни приемате за даденост и когато посмеем да се оплачем, често просто получаваме неразбиращо потупване по рамото, защото всичко, което правим, се смята за...нищо.

Нормално е, мъже, да не разбирате – все пак сме от различни планети. Но е важно да има уважение и поне опит за осъзнаване на усилията на противоположната страна. Ние ви боготворим. Само това ни задържа и само заради това не си тръгваме с години. От вас се иска просто да спрете и да забележите новата рокля, купена специално за вас, фибите и лилиите в косите.   Никоя жена не се гласи просто ей така. И когато поиска да отидете на точно определената постановка в театъра, отидете – може би иска да ви каже нещо с това. Жените използваме и приемаме всичко за знак, от вас се иска просто да се научите да четете. Ние не сме сложни, вие просто отказвате да приемете колко е просто всъщност да ни разберете. Целувайте я повече Мимито! Купете й цветя! Утре може да я няма.