Ние, децата на 90-те, имахме истински безгрижно детство

За някои 90-те години се свързват с много трудности, бедност и тежки моменти. Други си спомнят от тях единствено възхода на мутренските групировки, безбройните измами и далавери. Общо взето, нещата се случваха според това кой както се уреди, въпреки че и в наши дни положението е същото.

Моите спомени за онова време обаче са красиви, защото детството ми бе безгрижно, колоритно, вълнуващо и щастливо.

Ние, децата на 90-те, нямахме скъпи телефони, таблети, селфи стикове; не използвахме социални мрежи, емотикони и хаштагове, за да изразим себе си. Не ни бяха нужни купища снимки с кучешки и заешки филтри, които да разпращаме на приятелите си, нито видео чатове. Нямахме нужда да създаваме фалшиви онлайн образи, за да впечатлим някого, и не побирахме радостните си емоции в едно изпратено смеещо се човече,  докато ние стоим безизразно пред светещия екран.

Всичко беше някак по-просто, по-обикновено, но и по-реалистично.

Когато искахме да кажем на приятелите си нещо, просто излизахме да се видим с тях и да играем до полунощ на криеница, гоненица и народна топка.

Родителите ни едва успяваха да ни приберат, а сега е обратното-чудят се как да изкарат децата си навън поне за малко и да ги откъснат от паралелната реалност на дигиталния свят.

Ако близките ни не бяха до нас, просто им се обаждахме по домашния телефон и разговаряхме, без да ни се налага да пишем километрични съобщения във Фейсбук или да изпращаме през пет минути гласови съобщения.

Когато харесвахме някого, му го казвахме лично или му написвахме искрено и трогателно писмо, а не правехме хиляди виртуални намеци и не живеехме в измислени сюжети, създадени от едностранни и илюзорни отношения.

Когато искахме да впечатлим човек отсреща, само трябваше да бъдем напълно себе си, а не да слагаме маски за всеки ден и повод.

Когато пресичахме на острещния тротоар и вървяхме по улиците, не ни беше нужно да сме забили поглед в екрана на телефона си, тъй като умирахме от скука.

Когато играехме по цял ден навън истински игри с реални хора, заспивахме изморени след вечеря с очакване на утрешния ден, а не се въртяхме до 3 часа в леглото, проверявайки си през 5 минути таблета или телефона.

Когато искахме да разберем повече за някого и да се сприятелим с него, се запознавахме очи в очи и комуникирахме на живо, а не следяхме всеки ден профила му в социалните мрежи, правейки безсмислени анализи и вадейки си грешни изводи.

Нямахме електронни книги и безброй полезни мобилни приложения, не използвахме  youtube и google, но винаги намирахме начин да научаваме онова, което ни интересува.

Не можехме да си изтеглим за секунди любимите песни от интернет, но обожавахме да слушаме аудиокасети от уокмен и да си записваме песните от радиото на празни такива.

Не разполагахме с дигитални фотоапарати и не умеехме да работим с графични програми, но обичахме да се снимаме със старите си лентови апарати тип „сапунерка” и да чакаме с нетърпение снимките да бъдат отпечатани, за да ги залепим в албума си.

Нямахме профили във facebook, Instagram, tumblr, twitter и ask.fm, но повечето от нас бяха горди притежатели на лексикон и колекционирахме плакати, лепенки от дъвки и миришещи листчета с животни и кечисти.

Може би за днешните хлапета бихме изглеждали нелепо, тъй като всичко изброено, което притежавахме, сега е почти утопия. Утопия, подобна на света, в който живее Питър Пан - Небивала земя. И въпреки всичко си струваше да се докосне човек до този свят поне за малко и да изживее историята на едно вълшебно, но безкрайно истинско детство.

A тук можеш да прочетеш защо селфитата понижават интелекта