Робството никога не си е отивало

Възхищавам се и едновременно съжалявам всички онези, които са изпълнени с чист и искрен патриотизъм, вярвайки, че сме свободни изцяло и всичко е по-добре от всякога.

Няма да крия, че доскоро и аз бях от тези личности, но с времето сякаш  започвах да мисля и малко по-трезво и да свалям понякога розовите очила (или по-точно очилата в цветовете на нашия трибагреник).

Мечтая за промяна и имам готовност и сърце да се боря за нея, но има ли смисъл и истинска възможност? Нима изобщо сме наистина толкова свободни, за колкото се мислим, или просто така ни се иска, за да има в какво да вярваме?

Честваме всяка година освобождението и отдаваме почит на нашите спасители и национални герои..., но има ли кой да ни спаси днес от самите нас?

Има ли кой да ни освободи от омразата, ненавистта, духовното ограничение, злобата и предразсъдъците? Има ли кой да ни каже, че свободата и робството нямат само един аспект и че реално нашето робство е и на психическа основа?

Осъзнаваме ли изобщо този факт, или е по-лесно да си заровим главата в пясъка и да приемем,че свободата е само национална и физическа?

Но иначе джендърите и всички онези, които не се вписват в нашата картина, са ни проблемът. Целият останал свят като цяло ни е огромен проблем и търсим вина за нещастията си навсякъде другаде, но не в нас.

Ако ние сами си поставяме безумни граници, как можем да се наречем истински свободни и щастливи?

Живеем в постоянен страх от това кой какво ще каже, кой как ни вижда и кой какво ще си помисли. Страхуваме се да се опълчим на онова, което не ни харесва..., за да не обидим или засегнем тези, които са над нас и по една или друга причина разполагат със съдбата ни.

Страх ни е да протестираме мащабно, реално и сериозно, защото не сме готови за рискове; страх ни е да си намерим нова работа, защото не вярваме,че сме достатъчно способни; страх ни е да следваме мечтите си, защото сме свикнали да ни е сигурно; страх ни е да изхвърлим токсичните хора от живота си, защото смятаме,че по-добри няма да се появят.

Тези страхове слагат всеки ден нови и нови решетки на душите и съзнанията ни и попадаме в капана на едно робство, което е невидимо за очите, но също толкова опасно и коварно.

И пак отказваме да видим цялата ситуация отстрани, отказваме да погледнем навътре в себе си и да се преборим със собствените си демони. Всъщност, робството никога не си е отивало, само е сменило облика...

Синдромът на селската клюкарка

Българите смe…