Калин Врачански: Изкуството не трябва да бъде ограничавано

icon
Sofialive.bg
Източник: Калин Врачански

Още с появата си в „Стъклен дом“ – ролята, която го направи веднага известен – Калин Врачански демонстрира златния стандарт за актьор: талант, присъствие, визия, сексапил, увереност. 13 години по-късно той все още е един от най-харесваните, гледаните и канените български актьори и изобщо не изглежда това скоро да се промени. Успяхме да го „хванем“ и да поговорим с него за театър и кино, бръснене и спане, футбол и казарма, любов и депресия, страхове и красота:

Играеш в постановката „Граф Монте Кристо“, в Младежкия театър, в която си самият граф. Има ли прякори, обръщения, които излизат покрай роли – викат ли ти „графе“?

Често на майтап така се получава. И когато отидем за представление, поздравим се с колегите – някои от тях се обръщат към мен така. Предполагам, че няма да стане тенденция, а ще бъде само в началото – постановката е достатъчно прясна.

А имаш ли прякор, свързан с роля, който се е задържал по-дълго време?

Не, за добро или за лошо. Не би ми се искало все още някой да ме поздравява със „Здравей, Квазимодо!“.

Израснал си в град Роман, Врачанска област. И – по съвпадение – си Врачански. Едно време благородниците са извеждали имената си от названията на владенията си. Ако от теб зависи, коя българска територия би предпочел, съответно фамилия: Калин Бургаски, Пловдивски, Плевенски? По друг начин казано – кой български град, район ти е най-присърце?

Много са градовете, които харесвам. Харесвам Варна, харесвам Пловдив. Дори София харесвам, макар да е и тъмна, и прашна, и мръсна, и страшна, както пееше Богдана Карадочева. Може би бих могъл да се нарека Градинарски – доста години ходя на къмпинг Градина. Но някак си Врачански ми харесва повече.


В „Тютюн“ играеш Борис Морев. По-различно ли се играе тази пиеса, когато в момента в света има война?

За съжаление, точно така ни се падна. Малко след като излезе постановката се случиха тези ужасяващи събития в Украйна. В даден момент станахме много актуални, предвид това, което се случва там – изключително неприятно. Не съм си представял, че ще бъда свидетел на време, в което ние, хората, докато се стремим едва ли не да покоряваме космоса, завладяваме съседски територии. Усилията на човека според мен би трябвало да се влагат в това да се измислят различни медикаменти, да се справят с ужасяващите болести, които има, а не да се влагат пари в оръжие.

Първоначално си имал съмнение да играеш в пиесата „Съмнение“, но после си бил много доволен, че си приел. В кое, свързано с нея, си най-уверен?

В невинността на моя персонаж – в това съм най-уверен. Като играещ този персонаж, аз заставам най-плътно зад неговата истина.

Част си и от „Ревизор“. Това е и пиесата, с която имаш най-много на брой представления – над 150, от 2008 г., а и все още се играе. Има ли пиеса, с която би искал дори да надминеш тази бройка?

Едно време с Асен Блатечки направихме представление „За мишките и хората“ и според мен то не се изигра – все още имаше живот в нея, но някои събития наложиха тя вече да не се играе. Двамата с него сме си говорили, че така се случиха събитията, че не можахме да я изиграем. И все още се случва някой да ме срещне или след представление – и да ме попита дали няма да я играем пак. Смятам, че ако сега я направим, почти 10 години, след като тя слезе от сцената, би била пак толкова вълнуваща и хората биха се радвали. И на самия мен би ми било много приятно да я играя!

С Асен Блатечки сте заедно и в постановката „Комедия за тенори“, където той е и режисьор. Там ти си залязващата звезда. Страхуваш ли се от този момент в действителността – в кариерата си?

Той е неминуем. Смятам, че човек трябва да бъде подготвен и за това нещо като актьор. Каквото и да правим, ние остаряваме. Ясно е, че вниманието винаги е отправено към новото поколение – тези, които са млади, красиви и актуални. В Холивуд се опитват, но дори и те не успяват да се запазят млади и актуални за цял живот. Колкото повече можем да играем, да сме добре стоящи на сцената и на екрана, толкова по-добре. Но трябва да свикваме с тази мисъл – че в даден момент ангажиментите няма да са толкова много, интересът към нас няма да е такъв. Това е съвсем естествено – остаряването води до него. Не смятам, че то трябва да е нещо, заради което да си скубем косите и да се посипваме с пепел, а да го приемаме достойно и по-скоро да знаем докога можем да го правим, за да не се излагаме по сцените, да не си забравяме текстовете, да не знаем къде сме.

Източник: Старото фото

В пиесата "Съмнение"


От какво най-много се страхуваш в професията си?

Ами, ние го изживяхме. Видяхме какво е да нямаш зрители в салоните, какво е да нямаш къде да снимаш – минахме през това нещо (б.а. - има предвид локдауните в предишните години). Много явно го усетихме – да нямаш своята аудитория. Това е може би най-страшното за един актьор – да се чувства ненужен. Иначе за мен лично – аз съм свикнал да живея в динамика и за мен движението е много основно нещо, така че ако движението ми бъде ограничено, за мен това ще бъде много страшно. Миналата година си направих операция на коляното – имах скъсани връзки – и по време на възстановяването разбрах какво е да не можеш да разчиташ на тялото си така, както си разчитал винаги. И това за мен е много страшно – тялото ми в даден момент да ми каже „Не мога повече по този начин“. Затова съм възприел, че трябва да му давам онова, от което има нужда – както необходимото натоварване, така и необходимата почивка, за да може да изпълнява това, което ми е в главата.

Умееш много неща – фехтовка, таекуондо, езда, стрелба, пеене, танци, караш мотор, сърф, можеш и ТИР. В коя физическа активност си абсолютно некадърен?

Футбол! Може би проблемът идва от това, че аз не съм фен. Не гледам футбол и това по някакъв начин ме е отдалечило от тази игра. И когато се е случвало да играя, винаги съм бил много смешен отстрани, но не се притеснявам, разбира се. Ако положа достатъчно усилия, може и да ми се получат нещата, но там е работата, че аз нямам интерес. Всички други, които изброи – с някои от тях съм се занимавал по-сериозно, с други не. Имам познания, имам някакви – къде бегли, къде по-задълбочени – умения, но никога не съм стигал до съвършенство, защото никога не съм имал време да се отдам напълно. Затова са ми и хобита.

В кое извън професията си би искал да постигнеш съвършенство?

Може би в общуването с хората. Всичко идва от това, че аз съм малко по-затворен като човек. И често не успявам да комуникирам добре с хората, които срещам, непознатите най-вече. Първо, защото се притеснявам. Но това на тях отстрани им изглежда по друг начин, пък то наистина е притеснение от моя страна.

Като високомерие?

Да, те може би на моменти го приемат така. Но за мен това не е в мислите ми, напротив. Просто се притеснявам.

Източник: Коко Кръстев

 

Не е ли странно за актьор да се притеснява?

Не знам. Аз не съм чак толкова комуникативен като човек. По-затворен съм. Трябва ми време да опозная човека отсреща и тогава да започна да се отпускам. Може би това е нещо, над което искам да работя и някой ден да мога съвсем нормално да контактувам.

Имало ли е нещо, за което си си казвал, че не би могъл да го изиграеш?

Не, по-скоро съм си давал сметка, че на някои неща трябва да дам повече внимание, повече усилия, отколкото други хора. Има хора, на които с лекота им се удават някои неща. При мен не е така. Моят професор (Здравко Митков) казваше, че едни го могат с щракване на пръсти, други трябва да работят повече. Това не значи, че и на двамата няма да им получи, но едните ще положат повече усилия.

Смяташ ли, че в България прекалено се залага на красивите актьори, на външността на младите?

Изкуството е богато и то има нужда от всичко. Относно красотата – както ни учеха във ВИТИЗ – за един охлювът е красив, за друг не. Така че това е въпрос на естетически вкус и ние няма как да се борим с него. Изкуството не трябва да бъде ограничавано, не трябва да му се слагат граници, иначе то бива осакатено и не може да разгърне потенциала си. Струва ми се, че има място и работа за всички. Въпрос на предпочитания е кой какво иска да види.

Обсъждана ли е някога такава идея в бранша ти: пиеса, в която да играят само актьори мъже, приети за секс символи: ти, Деян Донков, Асен Блатечки, Карамазов, Захари Бахаров, Вергов? Такова начинание би трябвало да има комерсиален успех, каквато и пиеса да играете.

Не съм срещал такава идея. Да не забравяме, че театърът, киното, освен че е изкуство, то е бизнес. И трябва да има печалба – иначе, да го правиш залудо, е малко странно. И ако си частен инвеститор, частен продуцент, ще търсиш необходимата схема кое ще ти продава повече. Ако смяташ, че с тези актьори ще продаваш повече, това правиш. И никой не би трябвало да се сърди, че примерно някои ги определят за „мечки“, „вълци“ и така нататък – това се търси в момента, това се предлага.

От филма "Бензин"


Играл си Квазимодо, както спомена. Но имало ли е роля, която не са ти предложили, защото си бил твърде хубав за нея?

До момента не се е случвало такова нещо. Но пак казвам – красотата е определена гледна точка на някого.

Коя е ролята ти, която е най-далеч от теб като характер?

Може би точно тези, които са толкова далеч от моя характер, са ми по-интересни и затова се стремя към тях. Както е например Борис Морев – аз не бих описал себе си като такъв човек, но той е много интересен персонаж за игра и за работа по него.

Кой е холивудският Калин Врачански? С кой световен актьор усещаш най-много допирни точки?

По-скоро бих казал обратното – бих искал да играя като някой от тези холивудски актьори и дори като някои български актьори. Но да разпозная себе си в някого – не бих могъл да кажа, защото никога не съм знаел как съм отстрани. По-скоро някой друг може да каже.

Като кои актьори би искал да играеш?

Примерно аз много харесвам Светлана Янчева как играе и много бих искал да мога да играя като нея. Тя има много интересен подход и мисъл в нещата, които прави, които за мен са далечни и бих искал да мога да играя като нея.

Коя пиеса би препоръчал на човек, който за първи път в живота си иска да отиде на театър?

От това, което играя в момента – нека започнем с най-актуалното, а именно: „Граф Монте Кристо“ и „Комедия за тенори“. Те са две противоположности. Едното е една много бляскава комедия, другото е едно драматично представление, което не те натоварва чак толкова много, за да кажеш „Това ми е много тежко, не искам повече да ходя на театър“. И ако те ти допаднат, оттам-нататък може да пробваш и други, по-различни. А без мое участие – бих препоръчал „Една испанска пиеса“ в „Зад канала“, на Бина Харалампиева.

Филм, сериал, роля – нещо, което би изтрил от професионалната си биография?

Мислел съм си много по този въпрос, но в крайна сметка стигам до извода, че не би трябвало да се изтриват, а би трябвало да се помнят. И най-вече да се помнят тези неща, за които си казваш „Те не станаха, това не трябваше да го правя“. Защото ако забравиш, означава после да направиш същата грешка. Затова не бих изтрил, бих ги помнил. Всяка грешка е полезна. Дори и сериалите, в които правим толкова грешки, когато снимаме, особено в началото – първите опити за някакви сериали – те доведоха до сериалите, които след това станаха по-хубави.

Кое би предпочел – интересно актьорско предизвикателство, но във филм с лош сценарий; или страхотен сценарий и екип, но с по-никаква, дребна роличка за теб?

По-скоро второто – защото ако всичко е толкова добре описано, както го казваш, моето участие би било също толкова значимо, колкото и всичко останало. А другото – като не става, все тая.

Понеже си красив, хората смятат, че имаш успех в любовта и съответно, че можеш да даваш добри съвети в тази област? Кой е най-умният съвет, който би дал?

Може би звучи клиширано, но: човек не трябва да се прави на нещо, което не е. Човек трябва да бъде себе си и да бъде уникален в себе си. Именно това би го направило различен от всичко останало.

Защо мъжете толкова оглупяваме, когато сме влюбени?

Ако съдя по себе си, то е защото влагам прекалено много енергия и това става основно нещо. Всичко друго става не толкова значимо. И когато за теб нещо е толкова важно, ти забравяш някои неща, искаш да направиш всичко, което ти хрумне едва ли не, а понякога то е повече от необходимото. Понякога дори е плашещо, стряскащо за ответната страна.

А и по-лесно могат да те правят на магаре, нали?

Разбира се! Но пък именно затова е любовта. Ако искаш да пишеш стихове, пишеш стихове. Ако искаш да пееш песни, пееш песни. А не – ох, сега аз това, ако го направя, то как ще се възприеме. За какво трябва да правиш схеми? Ти, ако не се отдадеш изцяло на любовта, да се потопиш в нея, как да ѝ се насладиш?

Какво правиш, когато си в дупка, в депресия – за да се измъкнеш? Плюскаш, пиеш и плачеш сам у дома или си непрекъснато навън, за да си сред хора, или?

Преминал съм до момента през всичко, което описа. Предполагам, ако занапред се случат някакви неща с мен – или бих ги повторил, или бих намерил нови начини. Но това, което се опитвам да направя, когато съм в такова състояние – да не му се отдавам прекалено дълго. И затова смятам, че спортът помага – дава и необходимия ендорфин на тялото, за да видиш, че сред облаците има и слънце. А и не се знае, дали спортувайки, няма да ти се отвлече вниманието и да преодолееш тази дупка, в която се намираш. Ако се е стигало до това, винаги съм съветвал – когото и да било – да тренира. Каквото и да тренира, важното е някаква активност на тялото.

Казваш, че не обичаш да се гледаш в ролите си. Но ако трябва да си повдигнеш настроението, самочувствието тъкмо по този начин, кой филм или сериал с твое участие би си пуснал?

Мисля, че „Господин Х и морето“ – той е доста свежарски. Или другата крайност - „Вила Роза“ – хорър филм. Но наистина не обичам да се гледам. Знам, че е полезно – да си видиш някои чисто актьорски грешки, които може да правиш. Но това, което вече е направено, ти не можеш да промениш, то е запечатано там и дотук. И дали ще ти хареса монтажа или не – ти нямаш думата, филмът не е твой, някой друг го е направил, други виждания е имал.

Кое си го представяш като по-гадно мъчение за теб в ада – да те заставят насила нон стоп да гледаш филми и сериали, в които не се харесваш? Или да играеш пак и пак в една и съща лоша пиеса пред публика, съставена от най-добрите световни актьори, режисьори и драматурзи?

Ти сам го описа – това второто е ужасно! Това е ужасяващо направо!

А с кого би искал да си в един казан там, за да ти минават по-леко заедно с него мъките?

Имам един колега, с когото сме заедно от ВИТИЗ – Светломир Радев. С него смятам, че ще ми бъде по-леко. Защото е от актьорите, които, когато излязат на сцената, ти започваш да се смееш. Той носи в себе си хумор, дори без да говори. Просто очите му са такива – смеещи се очи. И си представям – че ако заедно с него ни варят там с картофите и морковите в казана, ще е по-добре. Сто процента ще измисли нещо смешно в ситуацията, в което се намираме.

Как трябва да бъде оценяван един актьор като качества - по най-добрата или най-лошата си роля?

По последната си роля. Той може да е бил много добър преди 10 години, но не и сега. Или преди 10 години може да е бил ужасен, но не и сега. Поне за мен последното нещо, което си направил, то е критерий. И затова никога не си позволявам да лежа на някакви стари лаври, на това, което съм правил някога. Въпросът е „сега“. „Тогава“ е отминало, вече е било.

В сериала "Дървото на живота"


Филм, с който не просто уби два часа, а го „носиш“ и след края му?

„Жокерът“. Този филм толкова ме разтърси, че после много време бях с него в главата. Освен че ми хареса брилянтната игра на Хоакин Финикс и режисурата – и самият смисъл на филм. За това как сме толкова отчуждени един от друг и как всеки се е затворил в себе си, и до какво би могло да доведе отхвърлянето от света, да си аутсайдерът на света, в който живееш, до какво може да стигне това, как да се изврати – това е страшно! Може би затова толкова силно ми повлия.

Качваш се в такси, след малко шофьорът прави коментар тип „Българските филми не струват“. Твоята реакция каква е?

Бих му казал – „Някои не струват, други – напротив“. Аз също съм на мнение, че не всичко, което излиза – и по телевизия, и на голям екран – е на сто процента. Оценявам усилията на всички, но не винаги успехът е подобаващ. Има филми, които излизат и си казваш – добре, каква аудитория ще съберат. А когато не съберат необходимата аудитория, гледаемост, то филмът и да е хубав, той не е постигнал целта си. А все пак при излизането на един филм е важно достигането до максимално много хора – да го видят, а не просто да отбие номера, че тук сме взели едни пари от НФЦ и трябва да излезе филм.

Провал ли е филм, който е видян от много малко на брой хора, но ги е променил с нещо, въздействал им е и е останал дълго в мислите им?

Напротив, това е успешен филм. Защото ти сам казваш – ако ги промени по някакъв начин, би било чудесно. Но ако разсъждаваш от търговска гледна точка – е провал. Нашето кино не е индустрия, както в Холивуд или както в Боливуд. Нашето кино има необходимост от подкрепа. Дали ще бъде частна или държавна подкрепа – за киното са необходими ресурси. Но дори и да са държавни ресурси, те трябва по някакъв начин да се оправдаят, а не просто да се вади нещо. Един филм трябва да е направен така, че да достигне до хората. Иначе е лош търговски мениджмънт, лошо позициониране. Все пак вече живеем в такъв свят, че ти ако не навреш продукта си на някого в очите, той няма да разбере за него.

Снимка: Росен Донев

В пиесата "Тютюн", със Свилен Стоянов


Казвал си, че смяташ, че си бил орел в предишния си живот. Какво би искал да си в следващия?

Това да си човек – не е лошо нещо. Въпросът е да знаеш какво искаш в този живот и да насочиш усилията си в това да го постигаш, да срещаш правилните хора. Защото, ако си човек, който не знае какво иска, тогава безпътицата е голяма и объркването е несравнимо. Изпадаш в едни ситуации, задънени улици, не знаеш накъде да хванеш и в този момент си казваш – по-добре да съм птица и да излетя от там.

След като завършваш в НАТФИЗ си 6 месеца в казармата. Там имаше ли по-специфични гаври заради това, че си „актьорче“ – лицеви с монолог например?

Не, нямаше. Караха ме да разказвам вицове. Мога да кажа, че съм имал лека служба, но въпреки всичко пак смятам, че за мен лично е малко загуба на време. Не ме е обогатило по никакъв начин това мое стоене там. Ако дисциплината не си я научил преди това, за това ли ще отидеш в казармата – да се научиш да си оправяш кревата, да седиш на пост и да те вали дъждът, защото на някого му е хрумнало да те учи да се подчиняваш? Не беше ли по-добре тези млади хора да работят и да плащат данъци? И на работа има дисциплина, дневен ред, задължения, които трябва да спазваш.

Преди 6-7 години в друго интервю беше казал, че много обичаш да си пускаш родопски песни, защото са заредени със страхотна енергия. А сега?

Оо, да, продължавам. Особено когато пътувам. Държа си един диск в колата, не го пускам всеки път, когато се кача в нея, но понякога имам нужда. Намирам конкретно тази, родопската музика, за много силно енергийна.

Кое предпочиташ: да остаряваш 15% по-бавно, но само ако се бръснеш всеки ден по два пъти; или да се наспиваш идеално от 4 часа сън, но за сметка на това да остаряваш с 15% по-бързо?

Ааа, много труден въпрос. И с двете имам проблеми – не съм от хората, които обичат да се бръснат всеки ден, това е ужасно. А пък със съня не сме големи приятели. Но може би ще кажа – да се наспивам от 4 часа. Така или иначе трябва да приемем остаряването.

Най-глуповатият въпрос, който са ти задавали – може да е и някой от това интервю?

Не бих казал, че е глуповат, но го намирам за неестествен, при положение на каква географска ширина живеем, а именно: „Кое предпочитате: театър или кино?“. Този въпрос не е глуповат по никакъв начин, но живеейки тук, в България, когато ти предложат да снимаш, в повечето пъти казваш да, защото не можеш да кажеш, че си актьор, който иска да снима само филми – това е почти невъзможно. Не сме толкова голяма страна, за да има достатъчно кино, достатъчно сериали и да се занимаваш само с това.

Нещо, което да споделиш за финал?

Да гласуваме – дори ако се наложи отново да има избори. Но да не забравяме кой какво е направил, и кой какво не е направил досега, когато решаваме за кого да гласуваме.

 

Интервю на Милен Антиохов