Трудно е да се говори с Дубравка, не за друго, а защото не знаеш в какво настроение ще я хванеш. А и да, трябва да си подготвен, защото може винаги да смени гледната точка и да реши тя да ти задава въпроси. В началото на интервюто малко преди срещата й с българска публика, Дубравка беше ядосана, защото книгите й липсваха на българския пазар. Беше разочарована и не искаше да ни го спести. Не би трябвало. Вярваме, че българските издатели ще поправят грешката си. Вярваме също, че когато Дубравка видя публиката си на четвъртото издание на Софийски международен литературен фестивал, се успокои за смисъла на подобен вид срещи. Българският читател винаги намира път към книгите, независимо от времето и обстоятелствата. С това май си приличаме с Дубравка...
Каква добавена стойност носят подобен вид срещи за вас?
Това нещо в момента няма никакъв смисъл, щом ги няма моите книги тук. В книжарниците не могат да се купят, а новите не са преведени на български. Така че това всичко е безсмислено! Аз искам своята публика, аз искам своите читатели. Разговори със студентите по литература. Само така без книгите и без нищо, просто се чувствам зле - какво мога да ви кажа.
Някои хора все пак са си ги набавили и са ви чели през годините…
Това не е естествено, разбирате ли - да ги няма книгите, това е перверзия на културния живот. Имаме пари за фестивалите, цяла Европа е фестивализирана и това не е само в България. В Хърватия има пет литературни фестивала, а хората нямат пари да си купуват книги. Дори и да искат, нямат… Защото книгите са по-скъпи, отколкото на Запад. Аз исках да купя на своята малка племенница Мечо Пух и тази книга струваше 25 евро. Затова ви казвам фестивализацията на Европа убива литературата, тя не допринася с нищо. Лошо е да го казвам точно аз, но това е истината.
Питам се коя е моята функция тук на фестивала, аз искам да срещна моите читатели, да видя своите книги и това е нормално. Без книги, без читатели, само да разговаряме с журналисти… Вие къде пишете?
Аз работя в Sofia Live. Това е сайт за градска култура и изкуство.
Значи това е само информация, какво има в града.
Да, но пък Десислава (предишната журналистика, която разговаряше с Дубравка) каза нещо много важно - как тя е открила вашите книги през библиотеки, през читални. Все пак четящият човек намира начин въпреки всичко и чете…
Вижте, аз просто знам откъде идват парите и каква е тази функция на ЕС, как се разпространяват финансите и къде отиват в крайна сметка.
(избираме да спрем с тази тема)
Как човек днес носи травмата?
Човек е животно, такова едно силно животно. Ние живеем в изключително перверзни обстоятелства, от една страна човечеството е подложено на брутални мъчения. Имам предвид войните, полови мъчения, на които са подложени жените. Ние не можем да си представим, че в момента има 60 милиона бежанци по света, които се придвижват, че всяка година нов един милион жени са принудени да се занимават с проституция.
От една страна цялата тази бруталност, от друга страна - уязвимост. Като бях сега в Америка и дочух разговора между родител и сина му, който се връщаше от училище, и бащата го попита - а днес кой те обиди? Защото децата са научени, че никой не трябва да ги обижда и че те могат да бъдат обидени за всичко. От една страна чувствителност, а от друга страна толерантност към различни форми на насилие. А по средата имаме нещо, което се казва - желанието да бъдеш жертва. Ние всички сме жертви, само защото жертвата не е отговорна за нищо.
Хърватите са жертви. На какво са жертви? Хърватите са жертви на италианци, на австро-унгарци, на комунистите, на националистите, на сърбите. Сърбите, те също жертви. Те пък на какво са жертви. На Тито, на комунистите, на албанците, на националистите… Милан Кундера е прав, когато казва - ние живеем в инфантокрация. Една перверзна ситуация, в която сме деца, нас ни манипулират деца и никой не е отговорен за нищо.
Ние, българите, също я играем доста добре тази роля на жертва. Ето и при нас цъфти национализмът…
Ами защото така е най-лесно, това е най-примитивната формула. Тук не ти трябва образование, не ти трябва абсолютно нищо, не ти трябва никакво усилие, просто трябва да бъдеш българин и веднага си по-добре от всички останали. Много просто, много лесно. Това е дрога за тези, които нямат нищо друго. Това е най-евтината дрога.
И тук идва ролята на образованието… То може би е единственият шанс едни деца да разберат, че това не е единствената гледна точка към света. Каквото е и мотото на фестивала - смяна на гледната точка. Ето в тази посока да помислим, за тези придвижващи се маси от хора - едни в ужас, други поради други причини.
Причината винаги е една - някакво насилие. Аз мисля, че медиите въведоха това определение - емигрант, това е евфемизъм, емигрантите по определение са хора, които се преместват от едно място на друго за по-добър живот, работа и нещо в тази посока. Не, тези хора са бежанци. Но другото се въведе, защото не те обвързва, дори емпатийно.
Едновременно с това се усеща загубата на идентичност…
Хората си търсят своите пътища или се адаптират, или сега е модерно да избягат, някаква форма на ескейпизъм. Например - демаркетизиране, няма да участвам в този пазар, няма да бъда консуматор, няма да съм част, няма да взимам кредити, да купувам, да живея такъв живот, ще отида на село, там сам ще си съградя къщата, ще живея от своите домати, ще имам библиотека, сам ще образовам деца си, защото образованието, което е, не отговаря на моите представи. Имаме много странни комбинации. Ние всички сме глобални и всички сме свързани и има определено тази тенденция за бягство.
И какво всеки си живее на своя остров…
Да, всичко е парцелизирано, защото борбата сега се води за каузи. Аз ще се боря за бездомните кучета, това е моята мисия. Друг казва - аз ще се боря за чиста храна, това е моята мисия. Това всъщност носи утеха. Решението е много тежко. Няма как сега някой да дойде и да каже вие всички хора по света ще се понасяте по този начин, защото това нещо е невъзможно.
А страхът в Източната Европа е най-грозен, понеже тези народи имат тази стигма и травма (повтаря двете понятия и се разсмива) едновременно от комунизма и те са най-податливи на манипулации. Аз гледах например руската телевизия по хотелите и заключих, че тези общества се адаптират западно, защото е най-лесно. Даже Жириновски се научи да отиде на зъболекар и да му направят зъбни импланти, за да има холивудска усмивка и да си купи Boss одеяла. И да направят телевизия, която да бъде по-американска от американската. Това е адаптация и имитация.
Моят любим пример е със Спилбърг, който се заля с кофа, пълна с ледена вода, за да ангажира общественото внимание към рядка болест, за която в този момент липсват медикаменти.
В Хърватия всички полудяха да се заливат с тези кофи, нито знаеха защо го правят, нито знаеха нещо за болестта, нито нищо. Просто навсякъде всички се поливаха. И никой не обърна внимание, когато излезе информация по вестниците, че в крайна сметка са се намерили лекарства за тази болест…
Защо ние всички се поливаме с ледена вода? Това е въпросът! И около тази формула да се поливаме с вода безсмислено, се върти светът в момента.
Е, и социалните мрежи помагат в тази посока. Защото всеки може да се публикува как го прави и да бъде видян и някакви хора да го лайкнат.
Да го лайкнат, дам, да го лайкнат….
Добре, тогава какъв живот живее литературата и писането днес?
Ситуацията за литературата също е много трудна. Защото живеем в ново време и то е дигитално. И тук литературата може да има или да няма свое място, но със сигурност то е променено. Ние всички боравим със старите категории. Ние всъщност боравим със старите категории и за самата демокрация. И затова винаги избираме Тръмп, но никой не се спира и не казва - чакайте, чакайте, дайте малко да дискутираме какво е демокрацията и дали я разбираме, дали ние разбираме изобщо за какво става дума.
А в литературата имаме елитарен вкус, много малко са хората, които се интересуват от добрите и смислени книги. От друга страна стои масовия пазар, милиони хора купуват Петдесет нюанса сиво и филми се правят и гледаме, и купуваме. И този феномен преди го нямаше, това започва лека-полека в миналия век - 30-те години с масовата култура, това дойде с телевизията и сега с новите медии. Припомням на хората, че през 1995 година интернет влиза в по-широка циркулация. Кога беше 95, замислете се? А ние днес всички мислим и се държим, сякаш сме родени с интернет, а това не е вярно.
Поколебах се няколоко секунди дали да я помоля за снимка. Сторих го. Но не я публикувах.
Текст Белослава Димитрова / Фотография Марица Колчева
Коментари