Keep walking

Стържещият писък на внезапно забити спирачки винаги ме е дразнел. Малко неща са по-отвратителни - дращене с нокти по училищна дъска (като Куинт в първия Челюсти) или безсмислено форсиране на мотор от „Попа" до Френската (като безброй селяци). Да, доста неприятно. Така е и този път. Само че сега от автомобила се подава зачервена неандерталска физиономия с напращели вени, базедови очи и зейнала паст, бълваща слюнки и колорит. „Кво сочиш бе, ееееей, ш`ти еба п*****а майчина!", мучи драгият съгражданин в посока Насо. Вярно е, че съм възпитан да не соча, тъй като било неприлично, но в случая си позволих жестово да намекна на залетелия се индивид, че АЗ, скромен и ненатрапчив (ееех!), все пак имам предимство, тъй като се намирам по средата на пешеходна пътека. З-Е-Б-Р-А, „брат", fucking zebra! Но него това не го интересува - той е Волният ездач, той е Тони Монтана, той е Пакман и омита всичко. Ако беше само той обаче, щях да разбера. Такива ги знаем, не са от „наш`те". Всеки от вас, убеден съм, е посещавал цивилизовани места и вероятно е забелязал, че там, докато преминаваш по „зебра", ти имаш божествен статут, ти си Малена и всякакви превозни средства застиват, докато не пресечеш. Дори тротоарът се свива плахо в нозете ти (Джим Морисън, не аз). Не би било преувеличено да се каже, че няма нужда и да се оглеждаш даже.

В София е малко по-така. Тук шансовете ти са, горе-долу, петдесет на петдесет. Може да минеш, но може и да си заминеш. Никога не знаеш какво точно те чака, което, от една страна, е доста рокенрол, но от друга - малко кофти. Онези зад волана ти се сърдят, че пресичаш, по същия начин, по който сервитьорката в кафенето ти се сърди, задето си имал нахалството да си поръчаш нещо и тя трябва да се откъсне от скайпа, за да ти го донесе. Тези хора си имат достатъчно проблеми, че да се съобразяват с теб и нещото, измислено във Великобритания през 1949-та (тогава „зебрата" е била жълто-черна впрочем). Нищо че сто метра по-рано обикновено има знак, който ги предупреждава. Но нали няма камери - кой ще ти запечата момента, в който те размазват на асфалта, и после ще го качи в youtube. Никой. Какво ли щеше да стане, ако Бийтълс бяха решили да снимат обложката на Abbey Road на някоя от пешеходните пътеки в София през 2010-а вместо в Лондон през 69-а. Вече чувам анонса на диджея от Блейд - bloodbaaaaaaath!!! С две думи - внимавай, бишкотче! За да не бъде туитър статусът ти онова прочуто изречение от Пътеводителя на галактическия стопаджия: „Man then goes on to prove that black is white and gets himself killed at the next zebra crossing."

Фотография Васил Танев