Невена

icon
Sofialive.bg
Източник: Софиялайв

 

Нещо древно имаше в нея, дори когато беше на 14. Дали идваше от името ѝ (нали само бабите се казват Невена) или правят мазила срещу старчески болки от цветето… Говореше тихо все едно шепнеше, а когато се въодушевеше гласът ѝ звучеше като съскане. И въпреки това беше красива. Много естествена и бавна. Сякаш знаеше, че няма за къде да бърза. Всичко щеше да се случи така или иначе.
Беше пораснала преждевременно покрай грижите за близнаците. Живееше в центъра на София в къща с липсата на удобства като на село. Стълбите скърцаха и когато ги изкачваш имаш чувството, че всеки момент ще пропаднеш. Чудех дали затова говорът ѝ звучеше по този начин – тихият шепот на човек, който стъпва внимателно, докато се измъква, за да не го издаде скърцането на дъската…

Поела грижата за брат си и сестра си, научила се да готви от малка, тя бе едно дете-майка. Беше изпълнила дълга си преждевременно. На 14.  Оправяше се със замаха на домакиня с 20-годишен стаж, при това с усмивка, онази на примирението пред дълга. Тя се суетеше между тях, децата викаха, гласът ѝ се губеше в глъчката. Кой ли я слушаше. Майка ѝ беше там, но просто като част от мебелировката.

Десет години по-късно я видях на улицата. С гащеризон. Приличаше на малко момиче, каквото никога не е изглеждала. Лицето детско, а тялото на жена. Наскоро родила жена. Усмихваше се както преди. Същата невинност. Очите гледаха нагоре, без да търсят – намерили. 

Спрях се. Седнахме в едно кафене. Опитахме се да изтичаме тези десет години в близост до улицата и училището, където нищо не беше същото, освен ние двете. Тя беше до мен, но гласът ѝ идваше от другаде.

 - Когато близнаците се родиха… и ги дадохме… всеки ден отивам да ги виждам. Там им е по-добре… Коремът още не може да спадне…

Напрягах се да я чуя. Трамваят все едно минаваше върху думите. Нарочно вървеше напред-назад и ги режеше на части. Изведнъж разбрах, че я чувам много добре. Това, което не можех - бе да я разбера. И нямаше как. Невена я нямаше. Беше станала момиченце. Душата ѝ се беше освободила и умът ѝ се рееше по детски в свободата си. Станах рязко, извиних ѝ се, че бързам и тръгнах. Тя не ми се разсърди, продължаваше да се усмихва и шепне на мен, на близнаците, на детето, което никога не е била, за да бъде сега завинаги.

Автор: Mila Sum

Още нещо от Mila Sum.

Бъди нащрек