Писмо до дядо

Здравей, дядо. Доста време мина, нали? Да, знам, пораснала съм. Надявам се да се гордееш с мен. С онова малко, леко грозновато (признавам си, нека да си казваме нещата в прав текст), палаво и много буйно момиче, което правеше беля след беля, но винаги беше усмихнато. Въпреки паданията. Въпреки всичко. То винаги се радваше да те види и знаеше, че го чака поредната изненада. Това момиче сега е млада госпожица, малко по-красива от преди (защото падналите зъбчета си дойдоха на мястото и косата ми не е толкова къса), редовна студентка и все толкова целеустремена и амбициозна, както преди. Както ти искаше винаги да бъда. Помня, че винаги ми казваше да не падам духом и да се боря за това, което искам със зъби и нокти. Е, успявам. Знаеш, че никога няма да те разочаровам. Сините ми очички, които много обичаше, винаги гледат с надежда към света. Знаеш, че наоколо не винаги е позитивно, понякога дори се задушавам от злоба, фалш и лицемерие, но поглеждам към теб, поемам дъх и негативният въздух около мен веднага бива елиминиран с позитивна енергия и мислене – „Добра работа, дъще“.

Знам, че винаги ме гледаш отгоре и ми помагаш във всяко едно мое начинание. Усещам го. Знам, че си ми хванал ръката и винаги ме водиш в правилния път. Както ме водеше като малка по площадките в родния ми град Кюстендил и ми се радваше. Беше щастлив, когато аз бях щастлива, а когато направих пакост или паднех, се ядосваше. С право. Никога няма да забравя как ме наричаше – „моето момиче“. Помня една зима, когато заваля първия сняг, ти ме събуди и ми каза: „Илианче, отиди до кухнята“. Аз отидох и там ме чакаше шейна. Бях най-щастливото дете на света. „Ти си най-добрият дядо на света“ – и все още за мен ти си най-добрият. Моят личен пример за подражание. Ти беше велик човек. Много ми се иска хората да разберат за теб, за съществуването ти...Ти беше най-гордият дядо, а в красивите ти очи се четеше опитът на възрастен човек, преминал през толкова много изпитания в живота, преборил се с трудостите и изградил едно прекрасно семейство, за което си даваше дори кожата. Да уча азбуката и да чета детски книжки с теб ми беше любимо. Каквото и да правех с теб ми беше любимото време на света. Иска ми се да го върна и да ти кажа толкова много неща, които не успях. Защото ти така внезапно си тръгна, че не можах да осъзная, че вече те няма.

Ти ми беше опора и закрила. След теб се чувствах слаба и лесно ранима. Но винаги помнех твоите думи и съвети. Никога не съм те забравяла и няма да го направя. Помня отношението ти към баба и любовта, която между вас, която дори и на 60 години никога не стигна. Жестовете, които правеше за нея и думите, които изричаше. Това е любов, за която всеки мечтае. Дори и аз.

На всички ни беше много трудно без теб. Баба не можа да свикне с липсата на любов и топлота, с която я даряваше всеки ден, мама – с бащинската любов и закрила, а аз с грижата, любовта, подкрепата и всичко, което си ми дал за тези кратки 10 години.

Казват, че добрите хора Бог ги прибира най-рано. Винаги ми се е искало да си от лошите, може би от егоистична гледна точка, за да бъдеш повече време с мен и да ми държиш ръката наистина, водейки ме отново на детската площадка.

Сега не знам къде точно си. Няма и да разбера. Но знам, че си на по-добро място, далеч от лицемерие, подлост и лъжи, които ти до болка мразеше. Благодаря ти, че научи и мен на същото. Искам само да знаеш, че станах човек, с когото можеш да се гордееш. Защото ти си причината да бъда това, което съм в момента. За мен ти никога няма да изчезнеш. Винаги ще си до мен. Обичам те. МНОГО.