Приказка за реда и дисциплината

През девет села в десето живееше един много намусен господин. Живееше в стара, но красива къща с красиви вишневи овошки и имал красиво украсена веранда. Всеки ден на красиво украсената веранда по изгрев слънце излизаше красивата му съпруга и плетеше красиви шалчета за дечицата от близкото сиропиталище, та да не им е студено когато дойде зимата. Намусеният господин намираше тая работа за излишна. Той вярваше в държавата и нейните решения: „Каквото им е отредено, това ще получават!“ казваше сопнато той всяка сутрин, когато преди да излезе за работа виждаше съпругата си от ранни зори да плете. За него обаче нямаше особено значение с какво се занимава тя стига винаги да изпълнява изрядно останалите си съпружески задължения, заради които тя се отказа от своята кариера и се посвети изцяло на къщната работа.

Намусеният господин се прекланяше пред точността и сериозността. Той вярваше, че колкото по-строг вид имаш, толкова по-уважаван ще бъдеш в обществото. Е, той наистина бе уважаван – само че от тези, които се страхуваха от него. Всеки път щом прекрачеше прага на своята красива къща, започваше да брои нередностите по пътя си, които прилежно описваше в един тефтер, а след това предаваше също толкова прилежно в общинската администрация. Ако кучето на съседа пресечеше по диагонал, вместо под права линия по най-късия възможен път, той подаваше сигнал. „Правилата са, за да се спазват!“, оправдаваше се той всеки път щом жена му вечер подхванеше темата за неговата безкомпромисност.

В селото бе известен като строгия господин в строгия костюм със строго изражение, който строго и отдадено служи на държавата. За него редът и законът бяха най-висша ценност и хич не разбираше хората, които бяха готови да купят домати от бабината сергийка в центъра на селото – все пак тя касови бележки не издава, а това я прави държавен предател, който трябва да понесе своето наказание. Хората от селото се притесняваха от него, но не го показваха. Някои от тях го сочеха за пример и се прекланяха пред него, но винаги се измъкваха с извинението, че те не могат да бъдат честни и изрядни като него, защото той е образован, а те са простодушни. Други пък му се присмиваха и гласно пред останалите заявяваха, че прекалява и се е взел насериозно, но щом минеше той, същите тези му се кланяха по-дълбоко и от предходните. Поклони и похвали валяха отвсякъде и Господинът сякаш се хранеше и живееше от тях.

Господинът притежаваше най-красивата градина в селото с най-красивите вишни, които когато цъфнеха, цялата улица ухаеше на вишни. В средата на двора се издигаше голяма и просторна стара родова къща с прекрасни дървени фрезки по фасадата и красив метален обков на входната врата. От двете страни на пътеките цъфтяха фрезии съвършено съчетани по цвят помежду си. Всичко в тоя двор говореше за ред и дисциплина. На всички нарушители по пътя си казваше, че неслучайно техните градини не изглеждат толкова красиви. Тръдеше, че градината се превръща в съвършена, само когато собственикът й сам преследва съвършенството. Всяка неизрядност в нечия градина била отражение на неизрядността на свобственика й като човек. Освен прочута градина, Господинът имаше и прочут в селото син, който учеше в чужбина. Толкова много учеше, че за последните две години си беше идвал само два пъти. В селото обаче всички го даваха за пример на своите деца – всички искаха децата им да пораснат и да бъдат успешни като сина на Господина с красивата градина.

Мина време, съпругата на Господина се разболя и скоропостижно си отиде. Синът им вече отдавна беше спрял да се прибира и Господинът остана сам да се грижи за себе си и своята градина. Уви, бе разчитал прекалено много на съпругата си и се оказа, че съвсем не знае как да окастря вишните напролет и да оплеви лехите с фрезии, не знаеше кога и по колко да полива своята градина. Съвсем скоро дворът се запусна, избуя трева, която удуши всички красиви цветя, а вишните взеха да капят. Господинът не разбираше какво не е наред с неговата градина, а хората в селото взеха да се чудят какво се случва с Господина. Той набързо изгуби изрядния си вид, ризата му беше вечно смачкана, а той ставаше все по-гневен. Лека полека всички спряха да се впечатляват от неговите забележки. За всички той се бе превърнал в обикновен мърморко с обикновена буренясала градина. Всички страняха от него, вече никой не го поздравяваше.

Видял се в неспособност да се справи с имота си, от срам го продаде на едно младо и скромно семейство. Всички в селото приветстваха семейството и разказаха историята на градината. Къщата бе взела да се руши, вишните бяха пожълтели, трева бе избуяла насред всички цветя толкова, че те едва се подаваха в нея. Да се чуди човек защо му е на някого да си купи такъв запуснат имот! Скоро обаче, с много постоянство, в градината прокипя живот и даже птички свиха гнезда под стрехите на освежената къща и всяка сутрин се хранеха със семенца от новопроцъфтяващата градина. Един ден местният любопитко, минавайки покрай къщата спря и се провикна: „Днешната младеж е толкова разхвърляна! Как успяхте да съживите местния рай? Та у вас няма капчица ред и дисциплина!“ . Жената се обърна, хвана съпруга си за ръка, целуна го и отговори: „Не редът поддържа живота в едно семейство, а любовта. Така е и с градините. Съживихме я с любов и мъничко търпение.“.