Когато научих, че има книга от българска авторка, в която споделя за хероиновата си зависимост, бях убедена, че искам да разговарям с нея. Научих, че въпросната жена е журналистка, което още повече ме мотивира да се срещна с нея. След като прочетох Спасение и падение от Весела Тотева оставих за момент категоричната си идея за разговор на заден план и реших, че първо искам да напиша как ме е накарала да се почувствам. Нали това в крайна сметка е най-важното при споделените истории - как те резонират у нас.
Сигурно повечето, които посягат към разказа на Весела, са хора или със сходна съдба или са близки на наркозависими. Но според мен историята би трябвало да достигне до хората като цяло. До тези, които са родители или биха искали да бъдат такива, през тийнове с объркани сърца, до по-възрастни хора, които търсят път към младите.
Книгата е за човека и човешкото, за пропаданията ни, за слабостите, които допускаме да ни съсипят отвътре и за онази воля, която стои вътре дълбоко у нас. Вярно - наритана и полумъртва, но все пак единствената, която може да ни изтегли от калта. Само трябва да я извадим напред. Ето това е спасението - самоспасението. Убедена съм, че от абсолютно всяка адикиция, а те са част от човешката природа, се освобождаваме сами. Няма хапче, субстанция или човек, които с магическа пръчка да те освободят, те могат да са някакъв фон (благоприятен, ако попаднеш на добър специалист), но самото спасение идва от човека.
Ще се върна отново към личната съдба на Весела и хероиновата й зависимост. Хероинът беше за няколко поколения от 90-те насам най-ужасяващият демон, обричащ огромен брой семейства на смърт, разруха и дългосрочен ад. Весела уточнява нещо важно, че хората по това време не знаеха, не бяха информирани каква отвратителна дрога залива ежедневно децата им. Нито самите деца осъзнаваха в какво се забъркват…
Весела го нарича демона, но и най-голямата й любов. Защото хероинът носи забрава и онова мимолетно усещане за свобода и щастие. В неговото краткосрочно повторение мнозина се изгубиха. Но не всеки път е предопределен. Затова Весела споделя своята история, защото винаги има надежда, докато си жив. След хиляди неуспешни опити, разочаровани, близки срещи със смъртта, достигане на лудостта в чистата й форма, някъде там Весела решава да се промени завинаги. Да погледне право в очите истината за самата нея и да тръгнат заедно напред.
Този разказ от първо лице ще те блъсне със своята искреност. Няма увъртане, няма премълчаване, когато си минал през всички възможни дупки, изкопани собственоръчно. Най-ценното е, че Весела не го играе жертва. Осъзнава всичко сторено от нея, не обвинява никого и успява в крайна сметка да си прости. Знам, че ти звучи супер клиширано това твърдение, но аз пък вярвам, че затова си отиват наркозависимите, защото така и не поемат отговорност. Когато Весела подрусва времената са били гадни – сиви, неясни, безперспективни. Но не всеки посяга към наркотиците. Все пак това е въпрос на избор, доста лесен при това.
Освен искрен, Весела е и супер талантлив разказвач. Неслучайно впоследствие се развива като журналист. Защото умее да общува с теб, да те въвлича в обстановки и настроения. Книжката е тънка, разказът е стегнат, целенасочен. Весела е имала за задача да се събере и мобилизира и на четири очи да ти разкаже за ужаса, от който се е измъкнала. И то години по-късно…
Тези години, които Весела така умело описва, са и в моите детски спомени - отвратителни, депресивни и празни. В тях много млади хора - бунтари се съсипаха, опитвайки се да се почувстват по-свободни, по-смели, повече себе си. След като държавата беше лека-полека изпразнена от съдържание, а хората останали вътре вегетираха, се живееше на фона на беснеещи по заведенията мутри, всеки се учеше да краде оптимално, а на когото не му изнасяше да гледа, емигрираше възможно най-далеч, ако успее. Понеже Весела през по-голямата част от този етап работи като сервитьорка, става свидетел на най-гнусните и безнаказани човешки прояви. Доста добре ни ги осветява и на нас. Да си знаем, защото държавността така и не се случи тук.
Трябва да уточним, че Весела идва от любящо семейство. Но тя самата сякаш не обича себе си. Търси откъсване от реалността. Любопитството също й е верен другар в пропадането. Да опита всичко без страх и задръжки. Сякаш се живее само днес.
За мен всичко си има причина и обяснение, стига да се вгледаме по-внимателно. За щастливия развой в случая на Весела, също откривам фактология. Споменах семейството на Весела. Това са хора, които се обичат, уважават и вярват един в друг. Нейните родители и сестра (въпреки огромния брой разочарования години наред) не се предават и подкрепят Весела по всякакъв начин.
Второто е, че Весела е интелигентен и емоционален човек. Никога не става част от обществото на жертвите. Върви в своето падение и спасение сама.
Весела има също така дъщеря, която я обича безрезервно. Детето вярва, че майка му ще се оправи. Самата Весела споделя нещо, което и аз си го мислех, докато четях редовете, посветени на дъщеря й, в нейните очи тя разпознава Бог. През годините Весела не вярва в нищо и в никого, най-вече в себе си. Даже отритва бившия си съпруг, именно защото е открил Бог.
За всички изгубени души е решаващо да повярват в нещо, било то в Бог, науката, в звездите, в себе си, но да развият вярата в сърцето си. Другото особено важно е да си поставиш конкретна цел. В случая на Весела е да завърши образованието си и да си намери работа по специалността. Постига го и в крайна сметка в момента е успешен продуцент на предаване.
Накрая искам да благодаря на Весела, че сподели. Повечето пъти такива истории са изпълнени с огромни дози срам и притеснение, особено в малката и задушлива българска среда. Тя доказва, че зависимите не са само един тип хора - пропаднали - загубена кауза. Всеки човек си носи и развива историята сам. И от най-калната такава може да излезе победител, какъвто е Веси в моите очи. Вярвам, че скоро ще я срещна.
Авторът! Авторът!
Весела е журналист и продуцент на телевизионно предаване. Майка на дъщеря и син. От 16 години вече не е наркозависима, а свободен човек. Книгата й Падение и спасение можете да откриете тук.
Текст и фотография Белослава Димитрова
Коментари