„Преди 5 години, когато издадох първата си книга "Позитивно“, не очаквах, че ще има втора. Не защото не пиша - писането си е част от живота ми през целия му съзнателен път. Но не пиша често. Така и не се научих да сядам пред листа хартия, ако наистина нямам потребност да го направя. И не смятам, че човек трябва на всяка цена да издава нещата, които пише.“
Втората книга на Тошка Иванова вече е факт и преди да те поканим на представянето ѝ следващия вторник, прочетохме разказите и поговорихме с авторката. Ето какво:
Често ли умираш напоследък?
Не повече от обичайното. Продължават да ми се случват (или да си случвам) неща, които много рязко ме прехвърлят от ежедневието в други, малко по-екстремни теми и размисли. Един от последните пъти беше, когато близка приятелка ми се обади и каза, че майка й е починала. Разглобих се от рев. От гняв и безпомощност. Това си е умиране, май.
"Няма нищо случайно" е заглавието на един от разказите в новата ти книгата и именно там няма умиране - това случайно ли е?
Читател си беше направил труда да преброи в колко разказа в сборника става въпрос директно и конкретно за смърт - 18 са. От 36 разказа общо това си е точно половината. Не знам дали е случайно, но явно и на мен ми трябва почивка от време на време.
Освен писането, какво друго ти е интересно напоследък?
Ами, на мен май твърде много неща са ми интересни. Писането ми е интересно, работата ми е интересна, хората, с които се срещам и с които не се срещам са ми ужасно интересни, магистратурата по психодрама, която в момента карам, ми е също интересна. Интересно ми е като цяло.
Какво представлява психодрамата?
Психодрамата е форма на групова терапия, която изпозва средствата на театъра. Казано съвсем просто, вместо човек да говори за нещата, които го тревожат или вълнуват, ги поставя на сцена. Идеята е вътрешната сцена да излезе навън, а човекът да успее да освободи спонтанността и креативността си и да се свърже с вътрешните си роли. Сигурно звучи много абстрактно казано така, но е едно от най-вдъхновяващите и смислени неща, които са ми се случвали някога. И продължават да ми се случват.
Писането на разкази може ли да бъде някакъв вид практикуване на психодрама?
Практикуване… по-скоро не. Но психодрамата определено може да бъде полезна, когато се опитваш да разбереш даден герой и да му влезеш под кожата.
Кой е първият твой разказ, за който си спомняш?
Много ми е труден този въпрос. Научила съм се да пиша на 5 и още тогава съм съчинявала разни истории, писмено. Но за разказ… ярък спомен ми е как пиша "Играта" (включен е в сборника, след многобройни редакции), в междучасията в гимназията, на карираните листове по алгебра.
Кога разбираш, че в главата ти има разказ?
Ами, като ме засърбят неудържимо пръстите. Може да е провокирано от много неща - от случка, на която съм била свидетел или ми е била разказана, от чувство, от мисъл, от фантазия… Рядко пиша веднага, обикновено ми трябва време, за да узрее и да стане нетърпимо. Понякога и няколко години.
Гледам ти на кафе и ти се пада представяне на книга в Перото?
Да, на 14 ноември, от 18 и 30 часа. Хем не ми е за първи път, хем се вълнувам като за първи път. По колко пъти на ден не умираме е художествена литература, малко са разказите, базирани на реални мои преживявания, но пак е много лично и много преживяно.
Както стана ясно - официалната премиера е на 14 ноември от 18:30 в Литературен клуб Перото. Сборникa ще представи писателят, литературен критик и преводач Ангел Игов. Save the date!
Текст Елисавета Петрова
Коментари