Ива Дойчинова: Обожавам пълната тишина, лишена и от моето говорене

Лице и глас, които виждаме и слушаме вече почти 30 години в телевизия и радио, и разпознаваме безпогрешно. Ива Дойчинова, в момента директор на Радио София и участваща в различни инициативи (като „Будител на годината“), ни споделя коя е най-препрочитаната от нея книга и кога не иска да я познаят по гласа, прогнозира кой ще е световният шампион по футбол, посочва най-трайното си хоби и описва ясно кризата в журналистиката. Разбира се, има и още:

Има ли нещо, с което не си успяла все още, а много би искала да реализираш в работата си в медиите като цяло?

О, да. Мечтая си да направя медия, в която ще има културна новина във всяка емисия. Науката и технологиите ще са интересни като приказка, а политика ще има само ако някой от извършителите е достатъчно ефективен и продуктивен.

Би ли описала онзи малък детайл от ежедневната ти работа, който обожаваш?

Планирането и свързването на темите в обща логика. Не смятам, че ние трябва да следваме теми, зададени от някой друг, а да създаваме важните разговори. То това не е точно детайл, това е същността. Обичам този вътрешен „бум“ момент, когато напипам нещо важно, различно и ново.

Кой е бил най-кризисният момент в голямата любов между теб и журналистиката?

Криза настъпва винаги, когато медиите се управляват от хора, които нямат нищо общо с тази мисия. Медиите на прехода прехождат през преходни стойности като: партийни и икономически интереси, пиарщина, завоалирана като журналистика, ченгета или манекени в управлението, купени и обслужващи мениджъри. Оптимизъм е, че тези процеси са „преходни“, защото са и много доходни. Но пък имат кратък и жалък живот. Списъкът е дълъг и започва с алфа... Доста цензура съм виждала в почти всички медии, в които съм била. БНР е изключението, но не и по времето на Светослав Костов. Т.е. журналистиката е в перманентна криза, включително и от самоубийствената автоцензура. И оцелява в трудната и камениста балканска почва като вкусно грозде на висок хълм.

Фотокредит: Джейкъб Арендарик / Jakub Arendarik

А коя е неосъществената ти любов в професионален план?

Да запиша албум и да се снимам във филм. Не че съм се насочила професионално натам, но имам усещането, че ще избухна със страхотен талант, особено ако имам усърден и търпелив продуцент около себе си. Пее ми се и ми се играе, а публиката винаги се забавлява на резил (от актьори зная, че е добре да занижаваш очакванията).

Интересуваш се живо от София. Какво би искала да видиш в града?

Като начало: хубаво е тротоарите да се виждат. От паркираните върху тях коли, включително и моята, пешеходим върху платното в стълкновение с другите участници в движението. Многоетажни паркинги като в Шотландия, например, биха решили голяма част от проблема. София е великолепна с изключение на управлението ѝ. Посочих по-горе корупцията като фактор за перманентна криза. Пожелавам си и един софийски Капан, в който столичната частна инициатива да избуи като пловдивската и да има поне един прилично голям район, в който да няма автомобилно движение. Историческият център на столицата около минералните извори при Централна баня е идеален за целта. Другата ми напълно изпълнима мечта е да има добро управление на минералните води, спа комплекси и балнео терапевтични центрове. Най-добрите мисли възникват в релакс зоната.

Работата ти е свързана с много говорене. Като се прибереш после, какво е положението – все още си на вълна бърборене и трудно спираш? Или обратно - млъкваш и си почиваш от приказки?

Обожавам пълната тишина, лишена и от моето говорене. Дори наум.

Притежаваш перфектен глас за слушане. Ти имаш ли си обаче някакви свои оплаквания от него?

Как да се оплача от нещо, за което нямам никакви заслуги и ми носи толкова много радост? Оказа се най-разпознаваемото нещо от мен, най-въздействащото и най-добрият инструмент, през който да споделям мислите си. Понякога си представям, че хората, които четат мой текст, като това интервю, чуват и как звучи. Гласът е неповторима характеристика на всеки един от нас. Дали продължава да живее и след това? В спомените на другите. Май ще трябва да запиша албум. Вече сериозно използвам това интервю за търсене на продуцент.

Фотокредит: Мирослава Дерменджиева

Сякаш ми знаеш въпросите. Исках да те питам дали си се изкушавала да пееш, а ти вече два пъти отговори предварително.

Казах ли ти, че натам вървят нещата. Онзи ден, преди да запиша един текст, се разпях, а бат Пешо, звукорежисьорът, попита: „Ти имаш яка постановка на гласа, пяла ли си?“. Пяла съм в два хора и пак бих, ама някой да се заеме. Продуцентите да ми пишат на ivadoich@gmail.com.

В какви ситуации не би искала да бъдеш разпознавана по гласа?

За такива случаи си имам две октави по-висок тембър. Обикновено съм си потънала в тишината и не искам да отговарям на въпроса: „Ти в коя телевизия беше, а в кое радио си сега?“.

Такъв глас унаследява ли се? Как са двете ти дъщери в това отношение? А баба, дядо – как бяха?

Със сигурност не е гласът на мама или татко. Особено последното, хаха. Май има някакви гени, защото братовчед ми Камен Кацата също е с меден блусарски тембър. Помня, че чичо имаше такъв. Мина (б.а. - малката ѝ дъщеря), която учи актьорско майсторство също има много въздействащ глас, макар че все още го овладява и осъзнава.

Досадно ли ти е да ти бъдат задавани толкова въпроси, свързани с гласа ти?

Да разбирам ли, че ти ще продуцираш моя албум?

Не, но ето още въпрос по темата: имаш ли собствено правило за гласа си и грижите за него, което би прозвучало необичайно за хора, които не работят с гласа си?

Нямам нещо специално, което да нарека грижа за гласа. Малко трудно се буди и се прокашлям сутрин, докато звънне. Никога не се е губил, дори след емоционални футболни срещи.

Да, ти следиш световните и европейски футболни първенства. Дай две прогнози, моля, за Световното сега в Катар: кой ще е шампион; и кое ще е най-неочакваното нещо, което ще се случи около първенството – не задължително на терена?

Признавам, че този твой въпрос печели най-много смях. Аз съм от онези пълни дилетанти в информираността от футбола, който умее да се кефи от играта веднъж на две години. За Световното в Катар ще заложа на Испания – ей така, от интуиция. Първенството е странен залог на пари и амбиции от страна на домакина. Тази запрашена богата държава ще предложи на футболистите въпросителни откъм чистота на въздуха и нравствени императиви. Дано да има толерантност и от двете страни. В мача за БФС залагам на Бербо. Въпросът ми е към теб е: кога България ще се озове отново на европейско и световно футболно първенство?

Фоокредит: Кристина Цветкова

Мисля, че, благодарение на тенденцията в увеличаването на броя на отборите, имаме сериозни шансове – например, когато Европейското стане 48 отбора. Кое е най-новото ти хоби?

Да реставрирам стари сандъци и мебели. Не е най-новото, но е трайно. Поддържам с добро темпо и обиколките по света, който е запазил природата, историята, автентичността, мъката и мечтите си. Предстои ми Етиопия.

Кое е онази твоя характеристика, което би искала да се забележи повече от хората, включително от близките ти, но сякаш остава на по-заден план?

Имам нужда от подкрепа много повече, отколкото показвам.

Четеш много. Коя е книгата, която си препрочитала най-много пъти? И коя е последно най-силно повлиялата те?

„Спартак“ на Рафаело Джованьоли е най-четената от мен книга в детството ми. Мисля, че девет пъти я прочетох. „Нежна е нощта“ на Франсис Скот Фицджералд е следващата по настойчиво присъствие в моя живот. Страхувам се да я препрочета отново, за да не се размина с магията. Последната, която силно ме повлия, е на Катрин Белтън – „Хората на Путин“. Това е историята за сваряването на жабите, кратките радости на спокойствието и дългото робуване на деспота. Генезисът на злото има дълбоки корени и дълги проекции в бъдещето. Противостоенето е по-важното ни състояние от успиването. Засега и още дълго време ще бъде така. Ювал Ноа Харари винаги е добра идея. Отново си препрочитам „21 урока за 21-ви век.“

Популярна, но тъпа „мъдрост“?

„Преклонена глава сабя не я сече“. Малцина знаят оригинала в продължението: „...но вериги носи“.

Ако си продадеш душата, срещу какво ще е?

Ако душата си продам, нищо нямам.

Кое е нещото от света преди 500 години, което би се радвала да се върне в днешния живот? И кое – в никакъв случай?

Обичам света на Леонардо да Винчи. В който изкуството е имало такива меценати като църквата и богатите семейства. В момента не виждам велики меценати на изкуство, дори и да е заради влагането на пари във влияние. Не жаля за социалистическия реализъм, но дори и там, изкуството рисува рамките на времето, дори докато крещи от изтощение срещу него. Изкуството е единственият начин да се срещнем с човешкото у себе си. Не ми казвай, че Ханс Цимер е най-големият съвременен композитор, защото не е Рахманинов. Липсва ми мощта на идеите, записани в музика, филм, балет, театър. Сякаш сме обречени да препрочитаме.

Срещаш се със страшно много хора. Кого от тях би ни препоръчала да следим – такъв, който има потенциал за нещо голямо скоро?

Проф. Мартин Вечев. Моля, следете го.

Нещо, което да споделиш за финал?

Единственият начин да живееш е – да (се) променяш. Да се предизвикваш. Да правиш неща, за които не си готов. Всеки ден е ново начало на нова идея. Това, което най-много ме плаши, е да ми е скучно. Онова, което най-много ме радва, е – да ми е интересно. Ново. Различно. Най-жив си, когато започваш.

Интервю на Милен Антиохов