Добре знаем какво да очакваме от книга на Харуки Мураками. Устремени към почти свръхестествена цел странни герои, които се сблъскват с неестествени образи, прескачат странни препятствия, а около тях се преплитат необясними явления. Все щрихи, които познаваме от романите на Мураками. При разказите в Мъже без жени обаче нещата стоят малко по-различно.
Първото, което прави впечатление, докато четеш сборника, е спокойствието на повествованието. Няма резки промени, няма изненадващи събития. Действието е леко и плавно и ни среща с различни мъже, които обитават своя микросвят и по някакъв начин присъствието на жени там или отсъства, или е бегло щрихирано. Дори при женените герои, съпругата е само сянка, подаваща се в периферията на читателя.
Второто, което задължително ще ти се забие в съзнанието, ако познаваш романите на Мураками, е сюрреализмът. Или по-точно пълното му отсъствие. Сякаш писателят го е пъхнал дълбоко в килера и е затворил плътно вратата. Лицата в разказите се плъзгат из тривиални случки и битие, които иначе биха били напълно невидими и безинтересни, ако не бяха пречупени през призмата на Харуки Мураками, който им придава живот, вдъхва им чувства и рисува белези, бръчки и им дава пръстови отпечатъци, като прави всеки от героите отличим от другите, от образите в книгите, които си чел, от хората, които познаваш. За сметка на това всичко в Мъже без жени се случва с привидно спокойствие - дори смъртта, изневярата и пътуването. Без напрежение, но и без да можеш да откъснеш вниманието си от книгата, което пък я прави отлично четиво, когато имаш няколко часа само за себе си. Дали в автобус на път или седнал сам в уюта на малък бар, потъваш в страниците и забравяш света. Като господин Камита в разказа Кино например.
Разбира се, не липсват типичните белези за книга на Харуки Мураками. Отново ще усетиш намигване към вечните The Beatles (заглавията на първите два разказа), любовта на писателя към плочите с джаз и годините, в които сам държи бар с такава музика (Кино), хубавото уиски, котките или творчеството на Кафка (Влюбеният Самса). Само че героите се събуждат, пътуват до работата си, преживяват чужди любови (Независим орган, Шехерезада). Общото между тях е, че независимо дали са сами в живота, несрещнали половинката, изгубили са я преди години или така са устроили битието си, че в него тече върволица от жени, те изживяват - къде метафорично, къде непукистично или съвсем осезаемо самотата на мъже без жени. И само на края, в последните разкази, вратата на килера се открехва леко (последните страници на Кино), за да се отвори напълно пред преживелия обратна метаморфоза Грегор Самса, който тепърва се учи да бъде човек, влюбен в гърбаво момиче, а накрая Мураками да ни потопи в алегорията на заглавния разказ.
Авторът!
Авторът!
Наскоро ти разказахме
за Харуки Мураками - неяпонски звучащият японски писател. И най-продаваният
на запад автор от островната държава далече на изток. Мъже без жени е първият сборник
с разкази, който четем на български. И си пожелаваме Colibri да ни зарадват скоро с другите му колекции от
кратка проза.
Нещо
подобно
Свикнал с динамиката и сюрреализма в романите на
Мураками, читателят се изненадва от пълното им отсъствие в сборника Мъже без
жени. Затова и асоциациите са по-скоро с някои от разказите на Уилям Фокнър,
Джеръм Селинджър или дори Стивън Кинг, когато забравя напрежението и те кара да
потънеш замаяно в спокойствието на битието. Но никога банални и тривиални.
Текст Ивайло Александров
Коментари