Супержената или кога стана обидно да си домакиня

icon
Sofialive.bg

Имам един въпрос. Жените изминахме много път от кринолините, криворазбрания морал и абсурдните разбирания, но постигнахме ли това, което желаем?

Във всяка съвременна млада жена расте кълбо от въпроси. Ако имам деца, ще мога ли да се реализирам в работата? Кой ще взима малкото съкровище от градина, ако остана до късно в офиса? Възможно е първо да заложим на стабилните доходи, но ще успеем ли после да създадем семейство? Елиф Шафак описва всички тези наши страхове като шест малки жени и ги нарича Палечки. И за да не ви разказвам какво е искал да каже авторът, моля прочетете си сами книгата ѝ Черно мляко - препоръчвам я горещо.

Ние жените искаме всичко веднага, ако може и по-бързо. От една страна мечтаем за бляскава и неприлично добре платена работа, в която сме толкова успешни, че дори Нобеловата награда бледнее за способностите ни. От друга ни се иска да сме до детето си при всяка негова крачка, да бъдем усмихнати и лъчезарни майки, като тези от рекламите за памперси, които дори и нощем са гримирани и щастливи. И всичко това трябва да е събрано в тялото на двайсет-годишна манекенка с готварските способности на Джейми Оливър.

В устрема си да постигнем кариерни висоти се борим със зъби и нокти, отключваме офиса сутрин и последни загасяме лампите вечер. Редом до дамската чанта, винаги носим и един лаптоп, защото клиент може да поиска информация и в три през нощта. Телефонът е нашият жезъл, продължението на дясната ни ръка, а имейлите, изпратени от него надвишават тези от компютъра.

И ако лъскавата кариера не блести достатъчно силно, в нас успява да заговори и майчинският инстинкт. Трудно или лесно, случайно или ин витро, нормално или оперативно - повечето от нас успяват да дарят живот, а често и повече от един. И тук започва най-голямата ни вътрешна битка. Да продължим ли да работим или да гледаме детето вкъщи и докога? Кое да изберем - срещата с важен клиент или тържеството в градината? Да отидем ли в командировка преди контролното по български език на дъщеря ни? Сблъскваме с парадокс -ако гледаме детето вкъщи, обществото ни определя като мързеливи. Ако работим и не стигаме навреме до яслите сме гадни кариеристки.

Така се роди и ново поколение - супержената. Ако не сте фенове на супергероите може да си я представите и като цирков артист, който жонглира с много и различни предмети. Супержената се бори с всички и се усъвършенства непрекъснато. Успя да наложи на домакинята имидж на лелка с ролки и протрит анцуг. Тя не иска да е просто служител, майка или домакиня, а най-добрата. Става сутрин с първите йоги, тренира в прашни фитнес салони с усърдието на олимпийски състезател. Обикаля целия град с термо чаша черно кафе в едната ръка и папка с важен проект в другата. Супержената няма свободно време, но пък владее мултитаскинг и оптимизира времето си за сън. Вечер играе с детето в парка, чете приказки за лека нощ, поддържа стерилността на плочките в банята и готви манджи. Ама не от тези традиционните, а разни по-завъртени. Все пак тя е бог на сьомгата, спанака и киноата. Супержената държи всичко под контрол -презентацията за срещата, графикът с лекарствата на детето. Не ѝ предлагайте помощ - тя плаща сметките си сама.

Доволни ли сме, мили дами? Отнехме кариерата на мъжете, караме по-големи коли от тях, научихме татковците да взимат децата от училище и да готвят някоя и друга гозба. Загубихме нашата женственост, забравихме как се пази семейния уют. И ако това е еманципацията, благодаря - отказвам се.


За себе си бих искала да бъде обикновена жена - да се поглезя, но без да бъда кифла. Да поработя, но без да забравя живота извън офиса. Да остана с детето си, когато сърцето ми казва, че така е най-редно. Да си купя онази рокля, която толкова добре подчертава моята нежност. Да се почерпя с любима шоколадова торта, отслабването ще го свърша в другия живот. Да сготвя сладките на баба и да събера семейството около масата. Тази година видях много дами, красиви и усмихнати, избрали да крепят топлината на семейния уют. Някои от тях за година-две, други за повече. Защото най-важен е балансът. Както са казали нашите баби - дозата прави отровата.

Автор: Боряна Василева

За духовете на Дия де лос муертос, захарните черепи и още нещо