Къщата

Къщата е построена от баща ми. Бяхме три деца, аз и двамата ми братя. Така се случи животът ми, че накрая останах само аз. Майка ми почина някъде през 50-те, вече съм забравила. Помня само, че легна болна и повече не стана. Отиде си за два дни. Така и не разбрах от какво.

Баща ми един ден просто изчезна. Беше пролетта на 1944-та, бомби се сипеха от небето и разрушиха част от къщата. Окапа мазилката, а един шрапнел отнесе перилата на външното стълбище, което води към входа й. Шрапнел ли се казваше това? Не зная, не е и толкова важно. Същият ден в края на март разрушиха и Градската библиотека, казваха, че били унищожени много книги. Някои говореха за 20 000, други за двойно повече.

Този ден баща ми не се върна, както и Стефан, по-малкият ми брат. Никола, големият, замина в чужбина преди 9 септември същата година. Видях го 50 години по-късно, пак беше пролет, дойде и почука на вратата. Звънците не работеха много отдавна. Не го познах, гледах го, той се усмихваше, после жената до него го попита нещо на някакъв език, двамата се сепнахме и понечихме да се прегърнем. Бяхме като две дървета без клони, които опитват да се доближат едно до друго. Времето и от собствения ти брат ще те отдалечи. Плати и ми сложиха някаква кутия отвън, която да поддържа температурата вътре. Изтрая няколко години и се развали.

Аз се омъжих и напуснах дома ни, живях във Варна, имах хубав брак. Съпругът ми беше моряк, запознахме се по време на едно летуване в края на 40-те. Беше висок, имаше здрав тен от ветровете по чуждите морета, гледаше ме като писано яйце. После се разболя и остана на легло с години. Гледах го до самия му край. Обичах го много. След това се върнах при майка си в старата софийска къща. След време тя почина и останах сама. Не се омъжих повторно. Станах детска учителка, децата бяха моята утеха.

Днес трудно излизам. Без перилата на външните стълби ме е страх, че ще падна. Подпирам се на олющената стена, но едва слизам долу. И все пак трябва да ида до магазина. Купувам много консерви и сухи храни, така изкарвам зимите. В топлите месеци гледам цветя, но често ги забравям и те умират. Мен също не ме помнят от много години. Миналото лято трябваше да изнамеря паспорта си, за да си спомня рождената дата. Паметта не ми е първа приятелка, но пък колко са моментите в живота на един човек, които си заслужават да бъдат запомнени.

Например името на мъжа ми - Никола. Или пък моето - нещо със „С". Стефания. Или пък Славка. Севдалина също звучи хубаво. Трябва отново да потърся паспорта, но всяко ставане е мъчение. Не, по-скоро е било нещо кратко - София. Или Снежа. Да, Снежа. И без друго идва зима. Ще се нарека Снежа.

Казвам се Снежа. Тази къща е построена от баща ми. Бяхме три деца, аз и двамата ми братя. Така се случи животът ми, че накрая останах само аз.

Автор: Емануил А. Видински

Фотография: Васил Танев