Изповедта на един карък

От малка съм си карък и то в прекия смисъл на думата. Даже в интерес на истината още откакто съм се родила, защото майка ми наскоро ми разказа, че в родилното са ме объркали с друго бебе и до последно се е съмнявала, че може дори тогава да е станало объркване. Май не трябваше да ми го споменава, защото сега се измъчвам още повече, особено имайки предвид, че хич не приличам на нашите.

Ежедневието ми е доста странно, все ми се случват някакви тъпи неща, а късметът е алергичен към мен.

Например независимо накъде съм тръгнала и дали съм на токчета, равни обувки или боса – се претрепвам като куче. Удрям се в ръбове, отварям вратата и по някакъв начин си я забивам право в главата преди да мина през нея или пък се спъвам на улицата и падам. Интересното е, че дори няма дупки в асфалта или някакви препятствия в случаите, в които се срутвам на земята.

В резултат на тези мои каскадьорски преживявания цялото ми тяло е в белези и като някой ме попита от какво са, най-логичният отговор може би би бил „Паднах от самолет“, но просто отговярям, че съм падала много като дете, защото не е много похвално, че съм доста спъната в краката.

Когато ми се наложи да ходя до тоалетна на обществено място пък, в 9/10 от случаите излизам цялата мокра от там. Понякога е от силната струя на мивките, понякога защото не уцелвам точно чинията и в общи линии се напикавам сама. Ако някой ме попита какво се е случило разбира се обяснението е, че е пръснала вода, но само аз си знам, че не винаги е това.

Винаги ми става смешно в най-неподходящия момент и дори да го осъзнавам, не мога да спра да се хиля. Положението става все по-неконтролируемо, колкото по-сериозна е ситуацията. Ставам червена, вените на врата ми изпъкват, а смехът ми прилича по-скоро на грухтене, свистене и крещене в едно, отколкото на сладко женско кикотене.

Всичките ми дрехи са с лекета, защото аз просто не мога да ям по нормален начин. И сякаш всеки път, когато видя храна го правя за първи път, а преди това просто съм умирала от глад. От лакомия винаги си правя поне по две петна по дрехите, които нося, а те разбира се така и не излизат, защото не се заемам веднага с премахването им. И така целият ми гардероб постепенно се превъръща по-скоро в магазин 10-та употреба, отколкото в моден дрешник.

В дъждовно време, когато се намирам на някой тротоар и вървя нанякъде, винаги ще се намери някоя кола, която да мине през огромна локва и да ми направи стена, в следствие на което ставам цялата в кал. Ако пък това по някаква невероятна случайност не се случи, то задължително стъпвам на криво на подвижна плочка и се изцапвам сама. Красота!

Принципно винаги пътувам легитимно в градския транспорт, защото си знам, че нямам късмет и е по-добре да съм презастрахована, но понякога дори това не помага. Например подготвила съм си точно пари и съм готова да си купя билет, но автоматът не работи, а шофьорът не продава. В тези случаи просто слизам от превозното средство още на следващата спирка и чакам следващото, молейки се да успея да си закупя една надценена хартийка за 1,60. Защо слизам, а не пътувам гратис ли? Защото винаги идват и ме глобяват, ама винаги. И плащам глоби.

Като споменах за това, аз карам и кола и независимо колко смс-а пусна и колко внимателно следя кой кога изтича, ако закъснея дори с две минути, оп – количката ми е със скоба. Та, като цяло се занимавам с плащане на глоби по-често, отколкото се усмихвам, защото на моменти ми е доста трудно да си изкривя устата във възходяща посока.

Не че не съм весела, напротив - доста съм си весела. Но това не е така, защото ежедневието ми ме кара да си удрям главата в тавана от кеф, а по-скоро, защото чисто и просто вече съм свикнала с липсата на късмет до такава степен, че се чудя дали ако бях късметлийка, нямаше да ми е по-зле. Кой знае... Аз със сигурност не знам.

Е, това беше моята кратка изповед и определено не ми е лесно и вече и ти го знаеш, но да бъда честна – не се оплаквам. Просто има хора, на които късметът е спътник цял живот, както и такива, към които той е силно алергичен и аз съм един от тях. И тъй като не искам да му стане нещо от моето присъствие, предпочитам да не се срещаме. Аз така или иначе си се справям и без него като горд карък вече цели 25 години и не ми е чак пък толкова зле.

Автор: *той предпочете да не бъде споменавано истинското му име*, затова нека кажем, че се казва Пенка

A тук можеш да прочетеш кой за какво е в София

10 впечатляващи къси разказа

Една случка може да те накара да си благодарен за всяка секунда живот