#София вкъщи - Поетът Иван Ланджев: Пиша и превеждам, обичам близките си отдалеч и мразя себе си отблизо

Коронавирусът прибра всички по домовете, защото изолацията е единственият начин да се справим с опасността. Животът между четири стени обаче може да бъде интересен, особено когато искаш да се отвлечеш от мрачните мисли. Затова от Sofia Live ще се опитаме да разкажем в поредицата #София вкъщи какво правят с времето си различни софийски персонажи.

На поета Иван Ланджев дължим книгите "По вина на Боби Фишер", "Ние според мансардата" и "Ти, непрестанна новина" - последната вече с втори тираж. Доктор по руска литература и с книга за Толстой - "Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой". Носител на "Орфеев венец" и много други награди. Ето какво заяви той:

Какво правите, за да се предпазите от коронавируса - вас и близките ви?

Този въпрос не предполага много оригинален отговор – всички сме на едно дередже.

Какво правя... Обичам близките си от разстояние и мразя себе си отблизо. Като всички съм – аз съм заключеник в мрачен затвор. Жалби далечни и спомени лишни. И маски и глоби за градинки.

Как се промени отношението ви към заразата с времето - от първите дни, когато се разчуваше, до днес?

Като повечето хора не си давах сметка за мащабите. Когато нещо се случва в Китай, ние винаги по инерция първо се бъзикаме. После ни идва до главите и се правим, че е ново.

Всичко на света се пренебрегва, ако се случва на друг. И всичко е сериозно, когато се случва на теб. Това не е хубаво, но е човешко. Бихме могли да работим по въпроса да не сме такива, но най-вероятно няма и когато това мине, ще сме си пак същите, само че още повече.

От какво се отказахте, за да спазвате изолацията?

Аз обичам да се разхождам безцелно. Ако се занимаваш с писане, това е изключително важно, то е част от работата. В някакъв момент от денонощието да излезеш и просто да се шляеш.

Нужно е отвреме навреме да се усещаш вертикален на света. Това те прави човек. Сега не мога. Не мога и да отида до боксовата зала, любимо място с готини хора.

И обратното: какво открихте, че може да правите, когато прекарвате повече време вкъщи? Как минава един ваш ден?

Животът ми направо се обърна на 180 градуса – мия си ръцете, пия вода. Звъня на близките си. Започнах да влизам в кухнята. Даже и тоалетна хартия ползвам.

Какво открих? Че интровертната ти природа или затвореният характер на заниманията ти не помагат кой знае колко в дни като тези. Да, аз обичам да си стоя вкъщи – но когато знам, че мога да изляза по всяко време.

С други думи – обичам да ме поканят на партито и тогава да не отида. Сега не е такъв случаят.

Не мисля, че има човек в момента, който да се чувства супер и да си прекарва страхотно по време на това нещо. Ако ще да е най-отявленият интроверт. Едно е желаната самота, друго е извънредната. И вътре в себе си всеки го знае – но пред хората повтаря това, което повтарят всички, за да устоят по-лесно. Нормално е.

Как се справяте с паниката? С какви мисли се въоръжавате срещу нея?

Когато човек разбере, че самият той е част от шегата, спира да се самосъжалява.

Каква паника? Ситуацията е твърде сериозна, за да се паникьосваме. Като цяло не мога да си спомня кога последно съм бил паникьосан – нямам предвид, че съм някакъв смелчага, но просто ми е чуждо това състояние, не е моето. Бил съм много тъжен, бил съм много обиден, страхувал съм се – за съвсем конкретни неща, обикновено свързани с хората, които обичам. Но да съм изпадал в някаква дива паника... не, не помня. Ако нещо зависи от мен, няма причина за паника. Ако не зависи от мен – съвсем.

Любим плейлист и песни в тези затворени дни?

Обичам да слушам джаз, защото той забранява отчаянието. Дори в най-тъжния джаз има елемент на нещо готино, просто е “cool” и прави тъгата също да е “cool”. Майлс Дейвис ми съобщава, че съм свободен – ако ще да не мога да изляза. Обичам класическата музика, но тя примерно няма тази способност, поне на мен не ми действа така.

Слушам и хип-хоп, защото също не позволява падане по гръб. Преоткрих дискографията на 2Pac, Nas, A Tribe Called Quest.

Освен това - „вадя“ си любими парчета на китара, много приятно хоби е.

Филми и книги, които бихте препоръчали?

Гледам повече Netflix – откакто започна карантината, за пръв път се гмурнах по-дълбоко там. Пълнометражните им филми също – The Irishman съм го гледал вече три пъти, де, аз съм луд фен на Скорсезе. Но изгледах и Uncut Gems най-накрая, неочаквана дълбочина от някой като Адам Сандлър... Както и „El Camino”, което е кино продължение на “Breaking Bad”.

Гледам много стенд-ъп, фен съм на жанра, а и сега, не знам защо, предпочитам такива, по-фрагментарни неща.

На съвсем друг полюс, ако говорим за нещо по-високо – заради една идея, върху която мислим с приятел режисьор, започнах да гледам отново Тарковски. Доста различно преживяване в сегашния контекст.

Книги – и тук, върнах се към фрагментите. Тази форма ми дава повече усещане за свобода в момента, затова и пиша повече такива неща за разни медии. Чета Василий Розанов, „Апокалипсисът на нашето време“ (така се казва томчето, не, че нещо...), Емил Чоран, „Шемет на скептицизма“. Прочетох кореспонденцията между Мишел Уелбек и Бернар-Анри Леви. Препрочетох си „Мисли“ на Паскал, бележниците на Веничка Ерофеев.

Нещо, за което наистина съм благодарен, че сега имам време – започнах да превеждам любима поезия. И поради това я чета по-вглъбено, надявам се. Превеждам Бродски, Уолкът, Одън.

Какво бихте посъветвали всички други?

Два съвета, и двата не са мои, слава Богу. Единият е на Камю. Нали сега всички се втурнаха да четат „Чумата“ пак. Там има един момент, който ми се струва двойно по-важен заради превода. Доктор Рийо казваше: „Единственият начин да се борим с чумата е честността“. И го питат ъ, какво, какво ще рече честност (леко грубо цитирам, но е това). И той казва – в моя случай значи да си върша работата.

Та – не знам защо, но в английския превод на това място се казва „common decency”, а не “honesty”. Common decency е един вид порядъчност, приличие, в което наистина всеки просто си върши работата. Звучи лесно.

Другият съвет е от не по-малък авторитет от Камю – Бог. Идва Възкресение. Вместо да се впускаме в (особено сега) ненужни спорове умрял ли е, възкръснал ли е, къде е тялото – да си дадем сметка, че е умрял и възкръснал ЗА НАС. Когато се усетим за мащаба на тази жертва, породена от Любов, не от друго – тогава Възкресението става неизбежно. И наше. Това е Вестта, това е новината. И тя е непрестанна.

Интервю на Илиана Симеонова