А защо да не живеем заедно?

Толстой е казал: „Старостта е най-голямата изненада в живота на човека." И макар и да знаем, че сме се запътили в една посока, едва ли някой се е замислял съвсем сериозно за това как точно ще прекара старините си. Но сме убедени, че на никой не му се нрави идеята да ги изживее в старчески дом, забравен от всички. Точно такъв е случаят и с петимата приятели от филма на Стефан Роблен. Те се познават от десетилетия, но всеки от тях се сблъсква със старостта по различен начин.

Жан (Ги Бедо) е политически активист, когото дори не арестуват по време на протест заради възрастта му. А когато не го искат и в Корпуса на мира, той унило възкликва: „Кой да знае, че за милосърдието има възрастово ограничение?" На жена му Ани (Жералдин Чаплин) й липсва близостта с внуците и решава, че начинът да я постигне е като превърне градинката си в басейн. Жана (Джейн Фонда) блика от енергия, въпреки болестта, която я яде, и въпреки грижите за съпруга й Албер (Пиер Ришар) с начална форма на деменция. И когато техния приятел - вечният ерген Клод (Клод Риш), който все още си пада по млади жени с големи цици - получава сърдечен удар (катерейки стълбите към дома на засукана проститутка) и лекарите му забраняват да остава сам, петимата другари решават да заживеят под един покрив.

Това е сюжет с потенциал за дълбока депресия, но режисьорът се спира на по-реалистичния (а и по-лесно смилаем) драматургичен вариант, в който се преплитат комедия и драма. Сериозни теми се редуват със смешни ситуации и редят затрогващата динамика на филма. Докато съвместното съжителство решава много от проблемите им, то неизбежно поставя и нови предизвикателства пред персонажите. Но въпреки наличието на доста хумор, Стефан Роблен не преминава границата и не прави филм за старци, които се държат лудешки и инфантилно, а интелигентна драмедия. Напротив, фактът, че старостта е дошла, не означава, че младостта си е отишла. Така режисьорът успява да извлече най-доброто от звездния си каст точно в тази посока - макар и чукнали седемдесетте, актьорите са в чудна форма. И въпреки че всички ни подаряват класни изпълнения, все пак любими ни станаха Фонда и Чаплин, които показват и как се остарява като катедрала.

А защо да не живеем заедно? е пълен с меланхолични прозрения, които ще са нови за най-младите. Но за всеки човек идва моментът, в който се появява желание да запази достойнство, въпреки че тялото остарява, спомените се изплъзват, досадни емоции като похот и ревност въобще не утихват, а обществото го възприема за асексуално същество. Да остарееш е кофти, и точка по въпроса! Но да остареем в компанията на най-близките ни приятели, е нещо, на което веднага бихме се навили.

с една дума
КОМУНА. Група хора, които съвсем доброволно решават да живеят заедно, да споделят ресурси, задължения и собственост. Звучи доста хипарско, но в повечето случаи комуналният начин на живот е добре организиран и финансово стабилен кооператив, в който водеща е прагматичността, а не психеделичните вещества.

{{trailer}}

Текст Нели А. Калчева